— Сигурна ли си?
— Да. Нулева.
— Милиони хора имат нулева група, Франсин. Дори милиарди. Спомняш ли си всичките сирачета, които видяхме? Би могла де е всяко от тях. Ако съдиш по външността й, възможно ли да е Рут?
— Очите й са различни от очите на Рут, малко потъмни са. А и косата й не е същия цвят. Рут обаче бе малко момиченце, а Сакура е зряла жена. Децата много се променят. Кой би могъл да каже как би изглеждала Рут? Когато я нападнаха с ножа, я огледах и си казах, че е Рут. Това насмалко не ме сломи. Час по-късно обаче си казах, че това не може да е вярно. Всичките ми дни преминават в такива съмнения.
Гласът на Клайв се изпълни с напрежение.
— Искам да видя тази жена, Франсин.
— И аз искам да я видиш.
— Мога да бъда при теб след двадесет и четири часа.
— Ще те пуснат ли в такъв кратък срок?
— Щат не щат, ще ме пуснат.
— Ще те очаквам, Клайв. Искам да разбера какво мислиш ти по въпроса.
— Можеш да разчиташ на мен. И по-рано сме имали общи премеждия.
— Да, спомням си — каза тя. И затвори телефона.
Стана тъмно. Ритъмът на града се промени. В мрака избухнаха неонови светлини и влажният въздух се изпълни с миризмата на храна.
Вечеряха. Сакура пак почти не докосна храната. След това излязоха на терасата и чуха рева на вечерното струпване на автомобили. Тук горе обаче цареше спокойствие. Останалите тераси бяха изпълнени с други семейства. Чуваха се гласове, смях, дрънчене на кухненски прибори.
— Ще имаме гост — каза Франсин.
— Кой? — попита уморено Мънро.
— Съпругът ми почина през войната. Бил е пленен и загинал в лагер за военнопленници. Тогава обаче са запознах с друг мъж. Клайв Нейпиър, британски офицер. Заедно се измъкнахме от Сингапур. Той е мой стар приятел. Ще пристигне от Австралия.
— Ще дойде, за да ме огледа ли? — попита Сакура от своето тъмно ъгълче на терасата.
Франсин се обърна към силуета й и каза:
— Ценя неговото мнение. Може би ще ни помогне.
— Кога ще пристигне? — попита Мънро.
— Утре — отвърна Франсин.
— Още едно изпитание за мен — сухо каза Сакура.
— Ако наистина си моя дъщеря, Клайв Нейпиър е човекът, когото с най-голямо основание би могла да възприемеш като баща — каза Франсин.
— Човекът, когото с най-голямо основание можех да възприема като баща, бе Томоюки Уеда — отвърна сопнато Сакура.
— Да де, ама са го обесили — вметна грубо Мънро.
— Не го обесиха.
Сакура произнесе последните думи съвсем тихо и Франсин едва успя да ги чуе.
— Бях останала с впечатлението, че са го екзекутирали — каза тя.
— Не го екзекутираха.
— Да не би да искаш да кажеш, че е още жив? — попита удивено Франсин.
— Не, разбира се.
— Каква все пак бе съдбата му? — попита Мънро. Сакура не отговори веднага. После каза с въздишка:
— Присъдата му бе произнесена в един късен следобед. Трябваше да го екзекутират на следващата сутрин. Чрез обесване. Той възприе това като страшно унижение. Бе самурай, нали разбирате какво значи това?
— Да, разбирам — отвърна Франсин.
— Поиска да ме види, така че ме отведоха в затвора, където бе задържан. Отведоха ме роднините му и няколко негови колеги, бивши офицери. Един по един бяхме допуснати до килията му, за да си вземем сбогом с него. Непосредствено преди да вляза аз, поставиха нещо в ризата ми.
— Какво бе то? — попита Франсин.
— Нож. Малък нож с бамбукова дръжка. Но много остър.
Франсин и Мънро се спогледаха.
— Когато един самурай извършва сепуку, използува две остриета — малка кама и голям меч. Нямаше как да му предадат меч, така че му се наложи да се задоволи с камата. Не ме претърсиха както трябва, само надникнаха в джобовете ми. Нали бях малко момиче. Ножът бе притиснат към корема ми. Не го откриха.
— Сакура, Сакура! — въздъхна Франсин.
— Когато влязох при Томоюки, той ме прегърна, бръкна под ризата ми и взе ножа. Благодари ми. Накара ме да приседна до него, за да си поговорим за последен път. — Сакура се усмихна на Франсин, но усмивката й бе крива. — Бе много особен човек. От него научих някои от най-важните неща в живота си. Тогава бях на девет или десет години. Обясни ми, че не може да приеме това, което са замислили за него екзекуторите. Каза ми, че човек винаги остава с възможност за друг избор. Имаше предвид саморазрушението. Разбрах какво се гласи да направи с ножа и се разплаках. Той ми каза да не плача. Обясни ми, че когато страданията и болката са непоносими, винаги мога да прибегна до такъв избор. Каза ми да се уча и да бъда добро момиче. След това се сбогува с мен. Изведоха ме. През нощта си разпрал корема. Не издал никакъв звук. Когато призори влезли, вече бил изстинал. Умрял от загуба на кръв. Така свърши Томоюки.