— Клетата Сакура — прошепна Франсин. — Клетото малко момиче.
Вгледа се в зелените и червени светлини, отразяващи се в гъстите вълни на косата на Сакура. Замисли се за многото трагични събития, изпълнили главата й. Въпреки преживените ужаси тя бе запазила гордостта си. Бе съумяла да се отнася предизвикателно към несправедливостта на живота. Тя вече бе опознала умението й да се брани. Досега бе научила твърде малко неща за нея и заради това не бе проявила особена снизходителност.
— Време е за инжекция, а след това трябва да поспиш. Хайде, Сакура.
Отидоха в стаята на Сакура. Мънро остана насаме с размишленията си.
— Май не се оказах такава, каквато очакваше, нали? — попита Франсин, докато пълнеше спринцовката.
— Ти ме гледаш с презрение и погледът ти е хладен — отвърна Сакура.
— Сакура, същия хлад излъчват и твоите очи.
— Много ми се искаше да откриеш някакви доказателства, Франсин — отчаяно каза Сакура. — Дълго си въобразявах, че върху тялото ми има някакъв специален белег. Че върху мен има таен знак, който веднага ще разпознаеш.
— Това става само в приказките, Сакура.
— Не трябваше да ти наговоря всички онези неща в Ню Йорк — каза Сакура и докосна ръката на Франсин. Днес много се различаваше от „лошата жена, извършила лоши неща“, която така бе шокирала Франсин. — Първо реших, че именно ти си ме обадила на ЦРУ и че те се опитват да ме убият. Не бях с всичкия си. Тогава имах треска и халюцинирах.
— Няма защо да ми се извиняваш.
— И…
— И какво?
— Почувствувах се много оскърбена — тихо каза Сакура.
— И аз.
Франсин, без да се замисля, се наведе и целуна Сакура по слепоочието. Кожата на младата жена бе нежна като сатен. Франсин бързо излезе, за да не се разчувствува. Отиде сама на летището, за да посрещне Клайв.
Застанала сред тълпата, си спомни последния път, когато се бяха срещали. Това беше след разговора им с Анах. Тогава Франсин реши, че чува самата истина и че това бележи края на първата половина от живота й и началото на втората половина. Знаеше, че Клайв не е повярвал в чутото. И й го беше казал. Той ли се бе оказал прав, или тя? Застанала сред тълпата посрещачи на летище Кай Так като камък в река, Франсин се питаше дали не се е оказала още веднъж пред повратен момент в живота си. Дали миналото нямаше да се завърне при нея? Дали от мъглата отново нямаше да излязат призраци?
После го забеляза. Висок, силен мъж. Много по-висок от азиатците около него. Махна му с ръка.
— Клайв!
Той я видя и тръгна към нея. Мъжественото, му лице бе по-изпито, а в косата му имаше сиви кичури. Иначе си беше същият, с мургаво лице с пиратски черти. Спря за момент преди да стигне до нея, сякаш ги разделяше невидима бариера.
— Здравей, Клайв.
— Франсин, мила. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да преодолее невидимата бариера и да я прегърне. Франсин докосна ръката му. Почувствува как нещо я стяга в гърлото, а очите й се изпълват със сълзи.
— Не си се променил.
— И ти. — Той се наведе и нежно я целуна по бузата. Споменът за бруталната им раздяла преди години все още бе болезнен.
— Да вървим — рече тя с глас, който трябваше да звучи делово. — Искам да я видиш.
В таксито той започна да възвръща самоувереността си. Погледна я одобрително и каза:
— Изглеждаш чудесно. С какво си поддържаш формата, с маймунски жлези ли?
— С женшенов чай — каза тя и му се усмихна. Времето се бе оказало милостиво към него. Лицето му бе малко по-изпито, а веждите му, малко по-проскубани отпреди. Изглеждаше обаче в чудесна форма. Австралийският климат очевидно му понасяше. Тенът му бе като на тенисист, а погледът му — бистър. Посивяващата му коса бе чудесно подстригана. На лявата китка имаше златен часовник, но не и венчален пръстен. Сега излъчваше друг вид авторитет. Не произтичащия от младежката арогантност и военното звание, а авторитета на един зрял човек.
— Много се радвам, че дойде, Клайв — каза тя.
— Нямах избор. Сакура знае ли кой съм?
— Обясних й с две-три думи.
— Не трябваше да го правиш.
— Защо?
— Защото така й даваш шанс да се подготви предварително за срещата ни.
— Тя не е актриса, Клайв.
— Е, ти мислиш така.
— Още не си я видял. Клайв се засмя.
— Нека се разберем отсега за нещо. Не дойдох тук, за да спасявам Сакура Уеда. Дойдох, за да спасявам теб.
— От какво?
— От опасността да бъдеш омагьосана и да изгубиш разсъдъка си.
Тя го докосна по коляното.
— Нека наистина се разберем. Не ми трябва никой да ме спасява. Нито ти, нито никой. Ако си дошъл, за да се правиш на рицар, по-добре ще е да вземеш веднага обратния самолет за Сидни.