— Какво?!
— Ако можеш да помогнеш, помогни. Но не ме поучавай, Клайв. Имам си достатъчно грижи и без да си играеш на татко.
Той вдигна ръце в знак на съгласие.
— Добре, добре.
— Надявам се, че се разбрахме.
— Разбрахме се. А сега ми разкажи нещо за нея.
— Що се отнася до физическото й състояние, не е добре. Туберкулозата я изтощава от години, а нападението с нож я травматизира. Обаче е страхотно жилава и съобразителна. Тя е… как да ти го кажа… необикновена.
Клайв я погледна внимателно и я попита:
— Защо ти се струва необикновена? Заради външността си, или защото усещаш близост с нея?
— Заради това, което е. Трудно ми е да ти го опиша. Клей казва, че в нея има вътрешен огън, и е прав. Сам ще го усетиш.
— Предполагам, че се старае да ти се хареса?
— Съвсем не, за Бога! Държи се враждебно. Имала е труден живот и обвинява мен за това.
Клайв присви една от тъмните си вежди.
— Разбирам. Много мило.
— Умее да се държи враждебно. Едва сега започна да разправя изживяванията си и някои от тях са ужасяващи.
— В смисъл, че е имала труден живот?
— Много труден.
— Едно нещо ме озадачава. Преди всичко, какво е искал този японски офицер от нея?
— Според нея обичал децата.
— В какъв смисъл ги е обичал? Франсин усети нюанса.
— Досега не е споделяла да й е направил нещо лошо. В паметта й са заровени толкова много спомени, че може и това да е един от тях. Интересувал се от интелигентността на децата и твърдял, че била много умна. Тя пък му помогнала да се самоубие в затвора.
— Това не ми се струва убедително — каза Клайв и се намръщи. — Франсин, това ми прилича на лош телевизионен сериал.
— Когато го разказва тя, звучи като самата истина.
— По нейните думи, какво е правила след смъртта на Уеда?
— Работела е като чистачка и готвачка и пътьом донякъде се е образовала. След време или роднините на Уеда са прекъснали връзките си с нея, или тя ги е изоставила, защото е напуснала Япония преди да навърши двадесет години, и след това повече не се е връщала там. Ще ни отнеме цели месеци да научим какво е правела, Клайв. Работила е в Сингапур, Макао, Банкок, Виентян и Бог знае още къде. Струва ми се, че все още не може да си спомни всичко, с което се е занимавала, и всички места, където е живяла.
— Как установи контакт с теб?
— Каза, че преди пет години прочела статия за мен и тогава направила връзката.
— Обаче ти се обади едва сега?
— Да.
— И твърди, че е Рут?
— Не го заявява открито.
— Значи оставя на теб да попълниш празните места.
Нищо ли не си спомня за времето преди японците да унищожат селото?
— Това, изглежда, е било такова ужасно преживяване, че е заличило по-раншните й спомени. Клайв поклати глава.
— Много е удобно. Така е лесно да съчиниш история, която да нагодиш към фактите.
— Знам.
— Франсин — започна Клайв внимателно. — Според теб не е ли важно това, че не си я разпознала инстинктивно още при първата ви среща? Това ме кара да мисля, че тя не е Рут.
Франсин не му отговори веднага. После въздъхна и каза:
— Не възникна никаква мистична връзка между майка и дъщеря, която да ме накара да повярвам, че това е Рут. Ако се бях поддала на такива фантазии, досега да съм обезумяла. Когато обаче я видях за пръв път, нещо се появи… Нещо, което продължава да расте и с всеки ден става по-силно.
— Боже мой! — възкликна Клайв.
— Давам си сметка, че всичко изглежда двусмислено. Че всичко е изпълнено с парадокси и съвпадения. Ами ако обаче се окаже, че наистина е Рут? Мога ли да си позволя да пренебрегна тази възможност?
— Не можеш. Обаче си длъжна да стигнеш до дъното на тази история преди да вземеш каквито и да било решения. Особено когато става дума за плащането на стотици хиляди долари.
— Нямам време, Клайв. Ще убият детето й. Детенце, което може да ми е внуче, Клайв.
— То вероятно дори не съществува.
— Ами ако съществува? — Досега се бе опитвала да владее гласа си, за да изглежда спокойна. Сега обаче вълненията й прозираха във всяка нейна дума. — Мога ли да си позволя да рискувам?
— Франсин, та за това момиче най-лесното нещо е да вземе отнякъде някое хлапе и да ти каже, че ти е внуче.
— Давам си сметка за това, Клайв. Обаче тази мисъл не ме успокоява.
Клайв отново въздъхна и се загледа в осветените от слънцето небостъргачи.
— Разбирам те. Я по-добре започни да ми разказваш подробностите.
Франсин почука на вратата и Мънро отвори.
Това е Клей Мънро, мой консултант по въпросите на сигурността — представи го Франсин. — Клей, запознай се с Клайв Нейпиър.
Двамата мъже се ръкуваха.