— Защо не го направи?
— Бях готова да го направя. Разговарях дълго с Томоюки. Мислено, разбира се. Разговаряхме цяла нощ и после се сбогувах с него. Прав си: никога вече няма да помисля за самоубийство. Освен ако не е необходимо, за да спася сина си. Така че не се тревожи повече за мен.
— Ще го спасим, без да се налага да умираш.
— Ти презираш ли ме?
— Не. Защо да те презирам?
— И не би трябвало — отвърна му тя сериозно. — С теб си приличаме, Клей.
— Сериозно?
— С теб са се случили много лоши неща във Виетнам.
— С всекиго, който е бил във Виетнам, са се случили лоши неща.
— Случили са се специално на теб. — Тя внезапно сложи ръка на гърдите му. Малката й длан обгори кожата му като огън. — На теб, на Клей Мънро. Виетнам те е променил.
— Откъде знаеш?
— Чувствувам го. — Тя не отмести ръката си. — Направили са ти лоши неща и ти самият си направил лоши неща.
— Така е — отвърна той малко грубо. — Така е на война.
— Не бива обаче да носиш тези неща постоянно в себе си. Трябва да се освободиш от тях. Както го направих аз.
— Добре. Благодаря ти за този психотерапевтичен разговор. — Той посегна да махне ръката й от гърдите си. Пръстите й обаче се преплетоха с неговите и ги стиснаха.
— Не можеш да освободиш ръката си от мен. Опитай се да го направиш.
Той издърпа пръстите си. Тя обаче бе бърза като змия и отново стисна пръстите му.
— На тази игра съм играла с други деца в Токио. Никой не можеше да ме победи.
Раздразнен, той дръпна ръката си. Тя бе предвидила движението му и макар и да бе силен, пръстите й отново стиснаха неговите.
— В болницата ти ме гледаше през огледалото, нали? Той се поколеба дали да каже истината, после призна:
— Да. Това ми бе работата.
— И си ме гледал, докато се събличам?
Той пак се опита да дръпне ръката си, но тя бе много бърза, а и в тънките й пръсти се криеше невероятна сила. Нямаше как да се освободи, без да й причини болка.
— Не — отвърна нетърпеливо. — Не съм правил това.
— Не си ли ме виждал гола?
— Не.
Тя лукаво се усмихна и попита:
— Не си ли виждал гърдите ми?
— Не съм обръщал внимание.
— Лъжеш. Усетих погледа ти. Беше ти приятно да ме гледаш.
— Глупости.
— Искаш ли да знаеш какво ми се случи в Сайгон?
— Стига да искаш да ми разкажеш.
— Петима американски морски пехотинци ме взеха за проститутка. Не ми повярваха, когато им казах, че грешат. Изнасилиха ме, а после ме пребиха. Мънро не каза нищо. Престана обаче да се опитва да освобождава ръката си.
— С един щях да се справя. Може би и с двама. Но не и с петима мъже. Знам как мога да се справя с един мъж. Това ти е известно.
— Да, известно ми е.
— Владея джудо, карате и джиу-джицу. И то добре.
— Сигурен съм в това.
— Никога обаче не съм била проститутка. След като войниците ме изнасилиха, останах с чувството, че са ми отнели последното, което имам. Разбираш ли ме?
Мънро само кимна. Разумът му и без това бе изпълнен с неща, които не искаше да си представя.
— Отидох до реката и изкарах цяла нощ, седнала на кея. Наблюдавах как нощните светлини танцуват върху водата и се замислих дали да не започна да танцувам с тях. Не го направих обаче. Не им позволих да ме унищожат. — Тя го погледна. — Разтревожих ли те? Май наистина ти развалих настроението. Заради това и не говоря за себе си.
— Не си ми развалила настроението.
— Не бях казвала това на никого.
— И на Роже ли?
— Щеше да ми се присмее. Ти си първият, с когото го споделям.
— Съжалявам. Не трябваше да го правиш.
— Клей, изглеждам твърда, но съм твърда само отвън. Отвътре съм нежна.
Лицето й се бе превърнало в сияещ овал, устата й — в сянка. Той се опита да си представи отчаяно момиче, седнало до реката и колебаещо се дали да не се самоубие. Тя докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и прошепна:
— Ти си едър и силен. Всички се боят от теб. Кожата ти обаче е нежна, като кадифе. Когато ме докосваш, усещам нежността ти.
Мънро бе пожелавал много жени и те никога не му бяха отказвали. Във връзките с тях той бе винаги по-силната страна и след като ги завоюваше, интересът му гаснеше. Сакура обаче бе нещо различно. Тя не просто събуждаше желание. Тя го бе пленила с чара си. Искаше да научи всичко за нея. Искаше да опознае всичките й болки, целия мъчителен път, който бе извървяла.
В нея обаче се криеха същевременно опасност и коварство. Сакура бе водовъртеж, от който можеше и да не се измъкне. Ядоса се на самия себе си заради това, че кръвта му се разгорещи.