— Не сме създадени един за друг, Сакура — тихо каза той.
— Напротив! — прошепна тя. — Трябваше да се срещнем именно по този начин!
Притисна се към него. Тялото й бе гъвкаво и горещо. Той усети как слабините му внезапно се изпълват с желание. Тя усети как членът му, притиснат към тялото й, се втвърдява.
— Ти ме желаеш — каза му тихо.
— Това не е достатъчно — отвърна той.
Тя прегърна шията му с нежните си ръце. Мънро, внезапно усетил световъртеж, целуна подобните й на орхидея устни.
Меките й устни се прилепиха до неговите. Тя го целуна, както се целува дете. Със затворени очи и без да използува езика си.
— Виждаш каква съм — прошепна в лицето му.
Той я погледна и се опита да си спомни за първия път, когато я бе видял. Когато я бе проследил, бледа и измъчена, в метрото, след като излезе от офиса на Франсин. Без да си дава сметка, бе наранен от нейната красота още тогава. Бе наранен от нейната странност. Сега я възприемаше като съвършена допирна точка между Изтока и Запада. Осъзна, че цял живот е копнял за лице като нейното.
Погали косата й. Бе гъста и плътна и ухаеше на жасмин. В болницата в Ню Йорк се бяха опитали да я отрежат, тъй като според тях късата коса по-лесно се поддържала стерилна. Тя обаче бе реагирала така ожесточено, че те се отказаха от намерението си. Това го зарадва. Ако някой ден се любеха, щеше да разстеле косата й около себе си. Възприемаше я като черните криле на черен ангел.
— Някога бях лоша, Клей — каза тя замечтано. — С теб обаче ще бъда добра. Стига да ми дадеш възможност за това.
Той тихо се засмя. В ръцете му тя бе лека като облаче. Той обаче я отблъсна от себе си.
— Без такива работи, Сакура. По-добре да не даваме обещания, които не можем да спазим.
— Обещавам само неизбежното — отвърна тихо тя.
Бе започнало да се зазорява. На розовата светлина небето изглеждаше нежно. Той внимателно я погледна и каза:
— Аз принадлежа на различен свят. Между нас има пропаст. Не би ни стигнал цял живот, за да я преодолеем.
— Нека тогава посветим живота си на това. Той поклати глава.
— Защо трябва да ти вярвам? Та ти си откачена! Тя трепна, сякаш думите му я бяха наранили.
— Кичигаи. Наричали са ме така.
— Какво означава „кичигаи“?
— Това е японската дума за луд. Вярно е, била съм луда, но сега не съм.
— Ако не те убие туберкулозата, ще те очистят или рей-бановете, или Джай Хан. Не бих заложил на теб.
— Ти ще ме закриляш — каза тя простичко. — Можеш да ме опазиш от всичко.
Той тихо се засмя.
— Заради това ли си ме харесала?
— Не. Повечето хора са деца, Клей. Ти обаче си пълнолетен. Заради това ще разговарям с теб като с пълнолетен. Трябва да приемеш лошите неща, свързани с мен. Трябва да ми повярваш, когато ти кажа, че са приключили. — Тя докосна гърдите си. — Да, тук наистина има болест. Има обаче и голямо съкровище. Казвам ти, Клей, че имам много неща за теб. Обещавам ти, че ще те направя щастлив.
— Ти си кичигаи — отвърна й сухо той.
— А ти си бака — каза тя и се усмихна.
— Това пък какво означава?
— Това е много обидна японска дума, която означава
„глупак“. — Тя се извърна към изгрева и започна да оправя косата си. Прекрасните й гърди се повдигнаха под нощницата й и той не откъсна поглед от тях. — Мисля, че би могъл да ме обикнеш.
— Време е да сложим край на мечтанията — отвърна той. — Ще отида да приготвя закуска.
Клайв и Франсин наблюдаваха силуета на Сакура.
— Какво ще се случи между двамата? — попита Клайв.
— Ще се наранят взаимно — отвърна Франсин.
— Той има по-твърд характер от моя. Още когато те срещнах за пръв път, Франсин, когато бе мило и наивно създание, дошло от село, ти си имаше стоманена сърцевина. Знаеше какво искаш и накъде си се запътила. Никога няма да забравя как ме напусна в Саравак с гордо вдигната глава.
— Съжалявам, ако съм ти причинила болка. Нямах такова намерение. Просто се опитвах да се защитя.
— Много неща си дадохме и много неща изгубихме. Помниш ли колко пъти бяхме на косъм от смъртта? Помниш ли „Рафълс“? Боже, само като си помисля колко безгрижно танцувахме, докато японците разрушаваха нашия свят с бомбите си! Нямахме си и представа какво предстои.
— Когато бяхме на улица „Попая“ вече имахме поточна представа.
— Така е — съгласи се Клайв. — Много по-точна. Франсин го погледна. Той очевидно си спомняше за първия път, когато се бяха любили върху тясното й легло. Или може би часовете, прекарани заедно на хладната тераса, когато слушаха музика. Спомените изпълниха и собствените й вени с топлота, която не бе изпитвала от години.