— Той ще измами Джай Хан — каза Сакура. — Когато Джай Хан научи за това, ще убие Луис.
— Дием разполага със самолет — вметна Мънро. — Как иначе ще открием Джай Хан? Да не би да искаш да обикаляме цял Лаос с кола с един куфар с пари и да го търсим?
— И това ще е за предпочитане пред предаването на парите на Дием.
— Не можем да си позволим това, Сакура — каза уморено Франсин. — Дием знае, че парите са тук. Твърде късно е да се опитаме да ги прехвърлим през реката в Тайланд. Той ще дойде тук в осем и половина сутринта. Нямаме друг избор. — Франсин се бе преоблякла и бе сменила копринения костюм с памучно сако и панталони и сандали. Мънро забеляза, че има малки крака, като на момиче. Краката на Сакура бяха същите. Мънро изпитваше към Франсин възхищение и — Сакура бе напълно права — своеобразна обич. Бяха преминали през много премеждия заедно и той бе разбрал що за човек е тя. Бе наистина силна, издръжлива и волева.
Сакура скърцаше със зъби.
— Моля ви да ме изслушате. Знам какво говоря.
— Какво можем да направим? Ние сме в ръцете им.
— Трябва да намерим някакъв изход! — започна да умолява тя. — Всичко, което ни разправи Дием, е лъжа.
— Откъде знаеш?
— Знам!
— И да се опитаме да се противопоставим на Дием, той ще вземе парите със сила — каза Мънро. — Да не мислиш, че този тенекиен сейф ще бъде някаква пречка за него?
Трябва да вземем парите и да тръгнем веднага — настоя на своето Сакура. — Трябва сами да открием Джай Хан.
— И да тръгнем, ще ни спрат след първите двадесет километра — каза Мънро.
Сакура закри лицето си с ръце. Всички впериха погледи в нея.
— Може би си струва да се опитаме да открием Макфадън — предложи Клайв. — Може би е в по-близки отношения с Джай Хан, отколкото с Дием.
— Как ще открием Макфадън? — Мънро поглати глава. — Такива като Дием съм ги виждал във Виетнам. Хитри малки човечета, които си палят цигарите със златен „Дънхил“ и се хилят, докато ни гледат как ядем лайна заедно със селяните. Тази страна е собственост на Дием и винаги ще е така. И да се откачиш от този Дием, ще попаднеш на друг Дием пак с широка усмивка и златен „Дънхил“. Ако не му платим, вместо него ще се появи някой друг, още по-лош.
Франсин кимна в знак на съгласие.
— Така е. Освен това аз разбирам хората като Дием. С тях може да се върши работа. — Докосна рамото на Сакура. — Дием остави у мен впечатлението, че трябва да постъпим по този начин, Сакура. Трябва да му се доверим.
— Не бива да му се доверяваме — тихо отвърна Сакура.
— Не съм съгласна с теб — каза Франсин и стана. — Така или иначе, нямаме избор.
След като Франсин и Клайв се прибраха в своето бунгало, Мънро се обърна към Сакура и я попита:
— Наистина ли смяташ, че Дием ще измами Джай Хан?
— Дием ще задържи парите за себе си. — Устните й бяха пресъхнали. — Ти си прав. Винаги ще се намери някой Дием. Ще обещае какво ли не на Джай Хан и ще му наговори сладки приказки. Дием обаче е принц, докато Джай Хан е обикновен племенен вожд. Джай Хан никога няма да получи парите.
— Може би ще остане удовлетворен от писмото, което Дием ни обеща.
— Джай Хан чудесно знае цената на такива писма.
— Дием нали е непосредствен началник на Джай Хан? При това положение не виждам какво друго можем да направим. — Мънро отиде до Сакура и докосна раменете й. Бе много напрегната. — Опитай се да се отпуснеш.
Лицето й не се отпусна.
— Клей, заведи ме у дома.
— Къде?
— В моя дом във Виентян. Когато избягах оттук, оставих там различни неща. Искам да си ги прибера.
— Ами ако някой те очаква там?
— Никой няма да ме очаква. Той поклати глава.
— Рискът е голям.
Тя се огледа. Погледът й издаваше решителност.
— Моля те, Клей. Тези неща са много важни за мен.
— Ти пък си много важна за мен.
— Трябва да ме заведеш там, Клей. Моля те! Той въздъхна и се съгласи.
— Добре, да вървим.
Мънро шофираше бавно. Във Виентян не можеше да се шофира иначе. Непавираните улици бяха пълни с пешеходци, волски коли и рикши.
В полумрака Мънро започна да усеща красотата на града. Минаха по булевард с цъфнали дървета. Малки лилави цветчета бяха покрили всеки квадратен сантиметър от пътя. Покрай тях преминаха група жени от племето мео. Бяха облечени в черни пижами и носеха лилави и зелени кърпи. На шиите им висяха тежки сребърни вериги.
Сакура гледаше през прозореца на колата.
— Работех ей тук. — Посочи му сграда с покрив от червена гофрирана ламарина сред пищна градина от палми. На покрива бе написано с бели букви „АГЕНЦИЯ ЛИ ХУА“. — Убиха го в кабинета му — каза Сакура. — Сега агенцията е собственост на Джай Хан.