Пред нея продължаваха да се разнасят изстрели. Франсин коленичи до войника, свали колана му и се опита да го пристегне около остатъка от ръката му. Кръвотечението спря. Тя така и не разбра дали е мъртъв, или в безсъзнание. Започна да вика с все сила Клайв, Сакура и Клей, но не успяваше да чуе собствения си глас. Раненият войник се помръдна. От осакатената му ръка отново бликна кръв и опръска кафявия й панталон. Тя се отдръпна от него. Трябваше да открие останалите.
Чу гласа на Клей — викаше я.
— Тук съм! — изкрещя с все сили и се огледа.
Той внезапно се появи иззад една колиба. Целият бе покрит с червен прах. Очите му горяха.
— Франсин! Добре ли си? Тя го стисна за ръката.
— Къде е Сакура?
— При Клайв. Помислихме, че си убита. — Продължаваше да я гледа, сякаш не вярваше на очите си.
— Детето! — изкрещя Франсин. — Луис! Къде е Луис?
— Изваждат го. Ела. Затичаха по улицата.
Около развалините на една къща се бяха събрали селяни и войници. Не бе разрушена от пряко попадение. Бетонната й основа се бе пропукала, а бамбуковата конструкция се бе сринала. Не гореше, но хората, укрили се в нея, бяха останали заровени под развалините. От разкъсания воден резервоар изтичаше воняща зелена вода.
— Той е ей там — каза Мънро. — Там са и жената на Джай Хан и сестрите й.
Сакура и Клайв разчистваха развалините. Тя се затича към тях и се включи в работата. Присъедини се и Клей. Кристофър Макфадън бе намерил някаква лопата, с която копаеше и псуваше. Франсин ровеше с голи ръце. Пръстите й се разкървавиха и ноктите й се изпочупиха.
Първо извадиха три жени. И трите бяха мъртви. Под тях имаше две деца на десетина-дванадесет години. Дрехите им бяха подгизнали от кръв. И те бяха мъртви.
В следващата стая видяха широкия разголен гръб на мъж. Бе все още жив и потрепваше.
— Това е Туон — възкликна Макфадън.
С помощта на Клайв и Клей Мънро той разчисти развалините, покриващи тялото. Туон лежеше по корем, извърнал глава на една страна. Полуголото му тяло бе покрито с кръв, стичаща се по лилавите татуировки на гърба му. Устата му бе отворена и поемаше жадно въздух. Очите му проблясваха през маска от кал.
Макфадън коленичи до приятеля си. Франсин видя, че тялото на Туон е пробито от близо метрова дъска — стърчеше от хълбока му и потрепваше при всяко вдишване и издишване.
С общи усилия и без да произнесат и дума, най-сетне успяха да го отместят.
А след това Франсин изведнъж чу вика на Сакура: „Луис!“ Туон, умишлено или неволно, бе защитил едно малко телце със своето тяло. Франсин видя черна косица, угаснали очи и окървавена ризка.
Стенещата Сакура гушна детето. Франсин, все още замаяна, посегна и го докосна. Мекото малко телце бе топло и отпуснато. А след това всички видяха как устните му се раздвижиха и то трепна, притисна се към Сакура и заплака: „Мамо, мамо!“
Сакура го притисна към себе си, погледна Франсин и прошепна:
— Жив е.
Туон внезапно изхърка и стисна летвата, която го бе пробола, сякаш искаше да я изтръгне. Франсин го погледна. Той отвърна на погледа й и за миг й се стори, че иска да й каже нещо изключително важно. В следващия миг очите му са изцъклиха.
— С какво можем да му помогнем? — попита тя Макфадън.
— С нищо — отговори той.
Туон спря да трепери и застина.
— Майната му — каза уморено Макфадън, после погледна Франсин. — Бе защитил с тялото си хлапето. Видя ли?
— Видях — отвърна Франсин.
Кръвясалите очи на Макфадън бяха пълни със сълзи.
— Такива са си тези дребосъци. Не ги знаеш какво ще направят. Сега трябва да отида при Джай Хан и да му кажа, че жена му и Туон са мъртви. Нухуан, вие по-добре се разкарайте оттук. Ако ви види, ще ви убие.
— Джай Хан може ли да изпрати преследвачи? — попита Мънро.
— Не знам. Сигурно. По-добре се махайте.
— Макфадън, имаш ли да ми дадеш една М-16? Нямаме друго оръжие освен тези пищови.
Без да каже и дума, Макфадън свали карабината от рамото си и я подаде на Мънро.
— Да вървим — каза Франсин и с куцукане започна да се отдалечава.
Внезапно видя, че е боса. Бе изгубила сандалите си в банановата горичка. Единият й крак кървеше и я болеше. Клайв я прегърна, за да й помогне. Тя се облегна на силното му рамо.
Тръгнаха между оцелелите колиби. Струваше й се, че чува далечна погребална музика, дрънчене на чайници и тътен на барабани. Изтощението и шокът бяха притъпили усещанията й. Това обаче не бе важно. Важно бе чудото — детето бе живо.