Докато вървяха, започна да възприема и детайлите на това, което ставаше около нея. Сакура бе прегърнала плачещото момченце. Една обърната каруца приличаше на огромно насекомо — мъртвите биволи бяха все още във впряга й. Войници измъкваха тела от развалините и ги полагаха едно до друго. Минаваха мълчаливо покрай разрушенията и смъртта. Франсин продължаваше да се държи за Клайв. Над главите им се кълбеше черен дим. Тежки капки дъжд я удариха по лицето. Миришеше на изгоряло. Прибираха се у дома.
Изведнъж се чуха крясъци. Тя им обърна внимание чак когато четирима войници застанаха пред тях с насочени към гърдите им оръжия.
— Какво искате? — попита уморено Франсин.
— Ти идваш при Джай Хан — изкрещя един от войниците.
— Вече платих на Джай Хан.
— Идваш! — изкрещя той. — Веднага!
— Тя няма да отиде! — сопна му се Клайв.
Един от другите войници направи крачка напред и удари Клайв в слепоочието с приклада на пушката си. Клайв се свлече на земята.
— Идваш! — викна първият войник. — Идваш веднага!
— Остави я — извика Клей. Войниците насочиха оръжията си срещу него.
— Вие вървите! — каза старшият, като махна с ръка на Клей и Сакура. — Вие връщате се! Нухуан дойде при Джай Хан!
Откъснаха Франсин от останалите и я задърпаха към банановата горичка и стълба черен дим.
— Вървете при колата и ме чакайте — извика Франсин.
Войниците продължиха да я дърпат.
— Идете при самолета и се върнете във Виентян — продължи тя. — Там ще се видим.
И тогава Сакура извика. Вик, който Франсин бе чула само веднъж през живота си. Вик, изпълнен с неописуемо отчаяние. Обърна се. Без да се бои от оръжията на войниците, Сакура тичаше към нея. Викът излизаше от гърдите й с такава сила, сякаш душата й се готвеше да напусне тялото й.
Отначало Франсин не можа да разбере какво точно крещи Сакура. Но в следващия миг си спомни това, което не искаше да си спомня. Това, което Сакура също не бе успяла да си спомни досега.
Рут тичаше по пътеката сред джунглите и викът й бе викът на дете, на което изтръгват сърцето.
„Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй!“
Рут се бе нагледала на повече смърт, отколкото се полага на едно дете. Сега обаче виждаше нещо по-страшно от смъртта. Виждаше как собствената й майка я изоставя. Тичаше с малките си крачета, протегнала ръчици към нея.
„Мамо!“
А пък Франсин трябваше да я изостави, защото нямаше друг изход. Не можеше да задържи детето си, не можеше да му обясни нищо, не можеше да му предложи нищо от това, което една майка предлага на рожбата си. Отиваше си, прегърната от Клайв. И й се струваше, че й изтръгват сърцето.
И продължаваше да чува писъците на Рут. „Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй! Мамо, моля те, не ме оставяй!“. Чуваше ги до момента, в който хората от племето хванаха Рут и я спряха.
На Рут й се струваше, че все още тича — обаче краката й ритаха във въздуха. Един мъж от племето я бе стиснал здраво и се опитваше да я успокои, но не успяваше.
Писъците продължаваха да преследват Франсин и тя продължаваше да убеждава самата себе си, че животът на детето е по-важен от нейната болка. Повтаряше си мислено, че всичко ще е наред, че ще се видят отново в друго време и в друг живот. И благодарение на тези мисли и на помощта на Клайв продължаваше да върви.
Писъците обаче продължаваха да я преследват, Писъците на Рут бликаха сякаш от утробата й, от собствения й живот. След малко нечия ръка, едновременно нежна и груба като смъртта, запуши устата на Рут и в джунглата се възцари тишина.
Франсин продължи да върви към земята, където отиват покойниците. Земята, наречена Сабайон. Изоставила всякаква надежда за самата себе си, се опитваше да си внуши, че е направила най-доброто, което е могла да направи за своето дете. Че дори и самата тя да загине, детето ще оцелее.
Рут, макар че устата й бе притисната от силна ръка, продължаваше да пищи. Викът й в един момент щеше да спре, но щеше да остане като вътрешен вик. Вик, който не може да чуе никой. Който не може да бъде чут дори и от Сакура Уеда, тръгнала по друга пътека.
Всичко, образуващо красотата на отношенията между майка и дете, бе разкъсано. Отвратителният и груб свят бе съсипал всичко.
Сега Сакура тичаше към Франсин и пак викаше:
— Мамо, не ме оставяй! Мамо, моля те, не ме оставяй!
Планинците, диваци със заредени автомати, убиваха, без да се колебаят. А и защо трябваше да се колебаят, след като селото им гореше, врагът ги нападаше откъм Китай, а собственият им крал изпращаше бомбардировачи, които да избиват жените им, децата им и самите тях? Какво можеше да означава при тези обстоятелства животът на шепа чужденци?