Франсин стана и си направи чаша жасминов чай. Вратата на балкона бе отворена и през нея проникваше непрестанният шум на Парк Авеню. След проникването на Уеда в дома й Франсин реши да си вземе куче. В момента то старателно дъвчеше един от чехлите й на балкона. Бе кръстила малкото пухкаво създание Господин Ву. Бе порода чау-чау, от кучетата, които китайците наричаха „лъвски кучета“, известни със своята преданост към стопаните си и с недоверието си към непознати. Франсин се надяваше Господин Ву да притежава по-изострени инстинкти от тези на Джулия Ло, възрастната икономка, която се грижеше за апартамента. Отиде при него. Още при приближаването й кученцето легна по гръб, погледна я с обожание и изплези синьо-черното си езиче. Тя го дари с една от редките си усмивки.
Някой някога й бе казал, че кучешкото зрение възприема света само в черен и бял цвят. Това й се стори естествено. Не бе лесно да се измами куче. Франсин харесваше у кучетата точно това. Кучетата инстинктивно разбираха дали хората са добри, или лоши. Кучетата не можеха да бъдат измамени от нечий чар, мила усмивка или убедителна история. Веднага реагираха с „да“ или „не“ и после не променяха мнението си. Наведе се и погали кученцето по коприненото коремче. Вече й бе по-мило от повечето хора, които познаваше.
Клей Мънро влезе в обществената библиотека. Бе пълна с деца от кварталното училище, дошли да подготвят тема, дадена им за домашно, и читалнята кънтеше от оживени гласове.
Той отиде до гишето, наведе се и попита:
— Има ли някой тук?
Сестра му Вивиан вдигна поглед от една етажерка и се усмихна.
— Здрасти. Открих книгите, който търсиш.
— Чудесно. — Вивиан бе най-близко до него по възраст и заради това беше може би единствената от сестрите му, която не го бе пляскала като малък. Може би именно заради това бе любимата му сестра.
— Помолих Централната библиотека да ми изпрати всичко, което има по въпроса, Клей. Може би всичките книги няма да ти бъдат необходими. Избери си които искаш.
Той погледна грамадната купчина книги, оставена върху рафта. Вивиан му бе намерила поне двайсет книги за народността ибо, обитаваща остров Борнео. Повечето от тях бяха сериозни антропологически трудове. Той започна да ги прелиства, търсейки фотографии.
— Ти си ангел, Вив. — Знам. Как си?
— Добре. А ти?
— Никога не съм била така добре.
Той й се усмихна. Мънро не даряваше никого с такива искрени и топли усмивки. На Вивиан никак не й бе леко. Бракът й се бе разпаднал и сега трябваше сама да се грижи за трите си деца. Упорито отхвърляше всичките му предложения за финансова помощ, но той знаеше, че й е трудно да живее само със своята библиотекарска заплата.
— Говоря ти сериозно — каза му тя. — Радвам се на душевен мир.
Той кимна с разбиране. Сега сестра му посещаваше една местна църква и преминаваше през фаза на религиозност. Това не го смущаваше — важното бе тя да намира там духовна утеха. Пък и може би там щеше да попадне на порядъчен мъж. Тя бе жена с приятно лице и сърце, голямо като къща. Много му се искаше да не остава още дълго сама.
— Имаш ли си приятелка? — попита го тя. Децата вдигаха много шум, така че двамата можеха да разговарят нормално, без да шепнат. Той поначало ненавиждаше зловещата тишина, която тегнеше в читалните.
— Не.
— Значи предпочиташ секс с безотговорни жени.
— Когато ми падне.
— Това е грозно.
— Права сте, госпожо.
— Пилееш най-добрите години от живота си, Клей — каза му тя убедено. — Просто не знаеш от какво се лишаваш. В това, което правиш, няма обич.
— Няма и усложнения.
— Браковете никога не са съвършени. Същинският смисъл на живота обаче е в децата.
— Не и в моя живот, сестро.
— Струва ми се, че би могъл да ощастливиш някоя жена, Клей.
— Старая се да ощастливя повече жени. Това не е ли по-похвално в очите на Бога?
— Не богохулствувай. Бих се радвала да дойдеш тази неделя с мен на църква. Ще те запозная с някои чудесни момичета.
— Да бе — ухили се Клей. — Сигурно са от тези, дето носят шапки с пластмасови цветя.
— Би се изненадал от тях — каза сестра му.
— И те биха се изненадали. — Той взе трите книги с най-много илюстрации. — Ще взема тези. Останалите можеш да върнеш.
Тя прибра книгите и каза:
— Другия месец е златната сватба на мама и татко. На четиринадесети.
— Не съм забравил — излъга Клей.