Това бяха неща, които той бе усвоил във Виетнам: да вижда неща, които ги няма, и да чува неща, които не са произнесени.
Погледна фотографията на Сакура Уеда и се опита да си помисли за нещата, които не се виждаха на нея.
Сакура бе уморена. Изпитваше болка чак до костите. Стегнатите й мускули бяха започнали да треперят и й бе трудно да запази позата, поискана от Стефан. Много й се искаше да не се чувствува така слаба, да спре кашлицата. От задушаващата горещина в стаята кожата й настръхна. Тя понасяше екваториалната жега, без да се поти, но сега на клепачите й и под долната й устна бяха избили капчици пот. Разтресе я пореден пристъп на кашлица.
— Мога ли да пуша? — попита с дрезгав глас.
— С тази кашлица ли? — отвърна Стефан, съсредоточил се върху платното.
Тя преглътна. Езикът й бе станал грапав като кожа.
— Трябва да си почина.
— След малко. — Той смени четката. — Не си мърдай ръцете.
— През последния половин час въобще не си ме погледнал.
— Не мърдай.
— Трябва да си почина! — Гласът й трепереше. Понякога се чудеше защо я бе наел. Уличните му портрети бяха като снимки, обаче картините му с маслени бои бяха различни. Нищо не можеше да им се разбере. Бе нарязал тялото й на парчета, все едно е кокошка в супермаркет. Бе нарисувал отделно гърдите и бедрата. — Трябва ми малко почивка.
Той раздразнено захвърли четките.
— Добре. Почивай.
— Благодаря. — Трябваше да се държи учтиво. Да му бъде приятна. Той държеше и хляба, и ножа. Протегна ръце нагоре и се опита да си поеме въздух. Стефан бе вперил поглед в гърдите й.
— Искаш ли да се чукаме? — попита я тихо. Тя веднага настръхна.
— Казах ти, че не правя такива неща.
— Имах предвид малко да се поразтоварим. Сакура се опита да не покаже гнева и презрението си.
В крайна сметка той нямаше как да познава страданията й и причините за поведението й.
— Не. Дай ми цигара, ако обичаш.
Стефан тръгна към нея. Тя се напрегна и прехвърли тежестта на тялото си върху единия си крак. Макар и гола, имаше вида на човек, който може да го разпори. Наподобяваше опасно животно с нокти, остри като бръсначи. Той вдигна ръце с длани към нея, за да я успокои. След това извади от джоба си пачка „Голоаз“ и й предложи цигара. С уморено движение тя взе една и я запали.
— Искаш ли кафе? — попита той.
Имаше предвид остатъците от студената безвкусна течност, която бе сварил сутринта. Тя поклати глава.
— Не.
— Колко ще почиваш?
— Пет минути.
— Добре, пет минути, не повече.
Сакура облече покрит с петна от боя халат и го загърна около тялото си. Отиде до прозореца и страстно засмука цигарата. Силният режещ дим нахлу в дробовете й и предизвика нов пристъп на кашлица. Пред очите й заплуваха малки светещи звезди. Изчака замайването да премине.
Пушеше и кашляше, и си мислеше за далечни неща. Стефан, седнал с чаша кафе в ръка, четеше „Ню Йорк Поуст“. Никога не купуваше вестници — обикновено прибираше захвърлени екземпляри по улиците.
— Говориш френски със странен акцент — каза той, докато прелистваше страниците. — Къде си го учила?
— Във Виентян — отвърна Сакура разсеяно.
— Във Виентян? — Той не изглеждаше изненадан. — Това интересно място ли е?
Това бе единственият критерий на Стефан. За него нещата бяха интересни или безинтересни. Останалите различия между тях не го интересуваха.
— Да — отговори тя. — Виентян е интересно място.
— Наистина ли? Аз пък си мислех обратното. Че Лаос е бедна и нещастна страна.
Тя не си направи труда да му противоречи и каза:
— Страната наистина е бедна.
— Във Виентян ли се сдоби с тези татуировки?
— Не. Направиха ми ги, когато бях дете.
— Странни са. Обаче не ги рисувам. Кожата не ме интересува. Интересуват ме единствено костите и мускулите. Заради това те рисувам. Ти си много силна и пъргава. Ти си мелез, нали?
— Да.
— Заради това имаш такова изключително тяло. Смесването на раси винаги е интересно. С такова тяло можеш да постигнеш много неща.
Тя отново всмука дим от цигарата и се закашля.
— Какви например?
Той вдигна поглед от вестника. Черните му очи бяха непроницаеми.
— Каквито си поискаш. Ти си дете на праха, нали?
За миг Сакура се ядоса. Въпросът му обаче бе логичен. Всякакъв друг отговор щеше да повдигне много въпросителни. Съгласи се.
— Да, дете на праха съм.
— Така и предположих. Няма нищо срамно в това. Поне си била зачената с желание. Готова ли си да почнем работа?
— Още не. — Без да чака покана, тя си взе още една от цигарите, които той бе оставил върху масата.
Стефан изръмжа недоволно и отвори уста, сякаш се канеше да възрази. В този миг обаче вниманието му бе привлечено от нещо във вестника и той го зачете по-внимателно.