— Добре.
— Разговаря ли с Георги?
— Да. Каза, че когато стигнем там, тя ще е заета с готвене. Ще остави вратата отворена. Тя не подозира нищо. Трябва просто да влезем.
— Да тръгваме тогава.
— Искам да се разберем за нещо, госпожо Лорънс. Аз ще вляза пръв. Тя може да се стресне, когато влезем. Не искам да ви застраши каквато и да е опасност. Разбрахме ли се?
— Няма да се случи нищо опасно — каза Франсин. Очите му обаче не се откъснаха от нейните и тя нетърпеливо присви рамене. — Добре, щом настояваш.
— Да вървим тогава.
Излязоха на булевард „Франклин Рузвелт“ и се насочиха към Бронкс. Сесилия Тан бе видимо нервна, ръцете й трепереха.
Дъждът се засили още повече. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че докосваха върховете на големите сгради. Дъждът бе объркал движението и на Мънро се наложи да си пробие път, като използува собствената си агресивност и големите размери на колата. Наблизо имаше железопътен мост, по който точно в момента преминаваше влак и вдигаше невъобразим шум. Мънро премина пред сградата, без да спира, и обиколи квартала, за да го опознае. Зад блока имаше тясна уличка. Гърбът на сградата представляваше паяжина от ръждясали пожарни стълби, под които имаше препълнени смачкани кофи за боклук. Вкарването на кадилака в нея не бе лесна задача и Мънро изруга наум, когато усети, че колата остъргва нещо.
Бе преброил къщите, пред които преминаваха, спря колата и каза:
— Това е гърбът на блока на Георги.
По моста изтрака друг влак — меланхолично и равномерно. Веднага след това над главите им изрева пътнически самолет, невидим зад облаците, и кофите за боклук се раздрънчаха. Бе съвсем ясно защо наемите в квартала са ниски. Той самият бе израсъл на улица като тази, в Джамайка Бей, и именно там се бе научил да се бие и да бяга.
Пожарните стълби създаваха впечатлението, че не са били преглеждани от години. Спасителните изходи бяха затворени, дори вероятно заковани, за да не влизат оттам крадци.
— Добре. — Той отново запали колата. — Да вървим.
Паркира лимузината пред входа и се замисли дали ще я завари с тасове. Изкачиха безмълвно два етажа. Пред вратата на апартамента на Георги той погледна жените. Франсин леко кимна. Клей отвори вратата и влезе пръв. Лъхна го вонята от изпаренията на маслени бои и готвено.
Апартаментът на Георги имаше само две стаи, и двете препълнени с платна. Мършав човек с опърпано сако работеше пред триножник. В съседната стая млада жена бъркаше нещо в тенджера, поставена върху малка газова печка.
Франсин внезапно стисна Мънро за ръката. — Нека първо вляза аз, Клей. — И преди Мънро да успее да реагира, мина покрай него и каза високо: —
Сакура Уеда?
Младата жена се извърна. Дългата й кафява коса закриваше очите й и Мънро не можа да види лицето й. Бе облечена в джинси и бяла риза. На фона на бялата материя ръцете й изглеждаха златисти.
Франсин започна да казва нещо, но Мънро не обърна внимание на думите. Видя как ръцете на Сакура сграбчиха дръжките на голямата тенджера и скочи напред -знаеше какво ще стане. Улови Франсин за ръката и силно я дръпна встрани. Тъкмо навреме. Врящото съдържание на тенджерата изсъска във въздуха и оплиска стената зад тях. Мънро усети как част от него опари ръцете му.
След манджата тя хвърли по тях и тенджерата — целеше се в главата на Мънро. Докато се привеждаше, той се възхити от невероятната бързина на движенията й. След това тя изчезна и Мънро чу хлопването на врата.
Мънро пусна замаяната Франсин и хукна след Сакура. Бе излязла през малко помещение, където се държеше прането. Той прескочи масата за гладене, която тя бе обърнала при излизането си, и отвори вратата в другия край. Озова се отново в коридора и изруга. След миг се отвори друга врата и Сакура излетя оттам. Носеше сак. Погледна го отчаяно и затича надолу по стълбите.
Той се затича подир нея и й викна да спре. За Бога, колко бързо се движеше… Мънро взимаше по четири стъпала наведнъж, обаче успя само да види как тя пресича фоайето и се устремява към задния вход. Тежкият сак забавяше движенията й, обаче не много.
Затича се подир нея по уличката. Проклинаше Франсин Лорънс, задето не му бе позволила да вземе подкрепления.
На уличката обаче извади късмет. Момичето се бе блъснало в някакви кофи за боклук. Можеше да я събори с ритник, обаче се боеше да не повреди крехкия й гръб.
Стисна я здраво за ръцете. Тялото й бе топло.
— Не се бой, всичко е наред — каза й и без да я пуска, я обърна с лице към себе си. — Не се бой — повтори. — Никой не иска да ти направи нищо лошо.
Погледна лицето й. Бе по-красива, отколкото бе предполагал. Очите й имаха бадемовидна форма, обаче зениците й бяха яркосиви. Погледът й срещна неговия и той видя, че очите й са изпълнени с ужас.