— Какво искате, маменце, толкова аборти… По матката ви здраво място не е останало.
За осиновяване на чуждо дете и дума не можеше да става. Той трябваше да бъде сигурен в чистотата на родословното дърво, а при осиновяване изобщо не се знаеше с какви вродени пороци ще се окаже детето. И в края на краищата, трябваше да се запази кръвта на Данилевичи-Лисовски.
Той изпадна в ярост. Защо стана така? Та нали планът беше съставен безупречно, той бе направил всичко възможно и невъзможно за изпълнението му. Бе избегнал всички предишни грешки при избора на спътница в живота и майка на наследника. Бе работил къртовски, градейки и своята, и Наташината кариера. Е, защо тогава? В какво се провини? Защо съдбата отново го наказва?
Яростта, която се трупаше в душата му, с все сила се стоварваше върху жена му. Без да пести обидите, той й обясняваше, че е интелектуално безплодна. С една дума, тъпанарка. Не може самостоятелно да си създаде име в науката. Не може дори дете да роди. Никаква полза от нея.
Той не разбираше и не желаеше да разбере, че Наташа се крепи със сетни сили. Отчаяните опити да бъде „на нивото“ на неговите високи изисквания, постоянният страх да не би да разочарова любимия си съпруг, безсънните нощи, прекарани над книгите и списанията, и мъчителното, разяждащо душата чувство за собственото й безсилие — всичко това я бе изтощило, бе погълнало всичките й душевни сили. А и тази лекарска присъда: няма да има деца. И присъдата на съпруга й: тя е безполезно създание, негодно за каквото и да било.
Наташа си отиде от живота доброволно, като остави съпруга си в състояние на дълбоко недоумение. Нима предложението му да се разведат й подейства така? Психопатка.
Глава 12.
Зарубин
При третата жертва на Шегаджията нещата бяха малко по-различни от предишните две. И Надежда Старостенко — по прякор Надка Танцьорката, и нееднократно осъжданият Генадий Лукин — по прякор Лишея, бяха хора пропаднали, алкохолизирани, болни и изобщо — никакви хора. Третият убит обаче, Валентин Казарян, се оказа бивш колега, човек сравнително млад, с висше образование и никакви признаци за алкохолизиране. Разбира се, пийвал си е, както всички мъже, не е бил трезвеник, но все още не се е бил впиянчил.
Картината на неговата гибел беше все така неясна, но известно просветление бе настъпило, след като Андрей Чернишов заедно със Серьожа Зарубин бяха „отъпкали“ цялата местност около детския лагер и бяха разпитали всички бездомници, които се навъртаха наоколо. Разбра се, че Казарян е бил скромен човек и винаги е приютявал бездомниците. Те казваха добри думи за пазача и дори май искрено тъгуваха заради кончината му. Ала не можеха да кажат нищо за последните два дни от живота на добрия пазач.
— Но защо така? — ласкаво попита Зарубин. — Друго място за нощувка ли си намерихте?
— Ами наложи се да потърсим — отговори уклончиво бездомник на петдесетина години — мургав човечец с жълти от пушене зъби, приличащ на циганин.
— Защо? Валентин ли не ви пусна?
— Ами… нещо такова.
На мургавия клошар явно не му се обясняваше, но това никога не бе спирало Сергей, както впрочем не спираше нито един оперативен работник. Такава им беше работата — да намират, понякога да изравят, а понякога и с хитрост да изскубват информацията, която разпитваните не искат да дадат.
— Да не би нещо да сте обидили Казарян? Например да сте му откраднали бутилка водка или пари, затова на другия ден да не сте посмели да отидете при него, а? — предположи той.
— Нищо не сме крали — избоботи бездомникът. — Той ни беше оставил знак да не ходим там. Види се, не ни искаше.
Знак? Това вече е интересно. Защо ли гостоприемният и приветлив пазач Валя Казарян не е искал познатите му бездомници да го посетят, за да се стоплят и похапнат? Ясно е като бял ден — имал е гости. Убиецът? Напълно е възможно.
— Често ли ви оставяше такива знаци? — попита Зарубин.
— Случвало се е… Беше ни предупредил, че ако от града пристигне някое началство да инспектира лагера, ще окачи консервена кутия на определено място на оградата. И ние гледахме — щом няма кутия, значи можем да влезем, а ако има — вдигаме си чукалата, търсим си друго място.
— Значи един ден преди смъртта му на оградата е имало кутия? — уточни Сергей.
— Ъхъ.
— А на другия ден?
— Не, на другия ден нямаше. Аз не отидох, но Биря отиде при пазача, трябваше му кибрит.