— И какво, пазачът даде ли му?
— Ъхъ. Нали това казвам, щом Биря донесе кибрит, значи не е имало кутия. А вечерта пак тръгнахме към лагера и току гледаме — кутия. Нямаше как, върнахме се.
— Добре. Кой е Биря? Я ми го покажи — помоли Зарубин.
Биря се оказа момче на около седемнайсет години, подвижно и чевръсто, с хитри дръпнати очи и жива мимика на плоското симпатично лице. Всъщност се казвал Биримбек, бежанец от Казахстан. Биря с лекота и удоволствие разказа безпътната си биография: израснал в детски дом, нямал никакви кръвни роднини. Преди много години го осиновило руско семейство, хубаво си живеел там, приемните му родители отглеждали и две свои деца, така че Биря не скучаел. Но когато в Казахстан започнали да дискриминират руските специалисти, цялото семейство се вдигнало и заминало за Русия. Отначало живеели в селище за бежанци, а после… За после Биря не знаел нищо, защото избягал. Омръзнал му този живот, още повече че в това селище живеели само руснаци, нямало нито един казах, а той в родния си град бил свикнал да се чувства като представител на националното мнозинство. Станало му неуютно, скучно, затова тръгнал да търси приключения. Скитал вече три години.
В деня, когато късно вечерта убили пазача Казарян, Биря наистина отишъл при него за кибрит. Пазачът бил сам, нямал никакви гости.
— Как ти се стори той? — попита Зарубин. — Притеснен, уплашен или може би обратното — радостен, възбуден?
— Ми знам ли… — Биря се почеса с мръсен пръст по носа, което вероятно трябваше да означава, че мисли. — Беше си както винаги. Нищо такова…
— Не го ли попита защо предната вечер е окачил кутията?
Момчето поклати глава отрицателно.
— Ами окачил я, какво да питам. Той си знае. Отчет ли трябва да му искам? Началник, имаш ли цигарки?
Сергей извади цигара от пакета и му я подаде.
— Аха. А огънче?
Биря запали, дръпна дълбоко и като вдигна глава, изпусна дима през плътно стиснатите си зъби.
— Добре, значи взе кибрита. А за вечерта нищо ли не го попита? Дали например ще може да отидеш да пренощуваш.
— Попитах, че как.
— И той какво?
— Нищо. Сви рамене.
— И нищо не отговори? — не повярва Зарубин. — Я си спомни хубаво, Биря. Помъчи се. Нали разбираш, из тия места обикаля убиец, първо е пречукал пазача, после ще докопа и вас. Той вече е убил един бездомник, така че доста си пада по вашето племе.
Сергей наистина преувеличаваше, самият той не вярваше, че Шегаджията ще извърши ново убийство на същото място. Но постигна ефект, Биря веднага се замисли сериозно.
— За Лишея ли говориш? Чух да се приказва, когато бях на гарата. Тоя същият ли е убил Лишея? Слушай, началство, той може изобщо да мрази такива като нас, а? Да е убил Лишея, защото е бездомник, а пазача — задето ни пускаше. Що така не можете да го хванете? Ама че живот! — развика се хлапакът. — Ченгетата ни преследват, хората ни отбягват, като че сме заразни, а на всичкото отгоре и някакъв маниак се намери, дето ни е обявил война. Няма място за нас на тази земя, на никого не сме потрябвали, горките ние…
— Кажи още, че сте и клетници — прекъсна тирадата му Сергей. — Тогава ще излезе съвсем жално. Биря, аз се отнасям с разбиране към твоите нещастия, можеш да ми вярваш. Но съгласи се, по-добре да бъдеш нещастен и жив, отколкото щастлив и мъртъв. Сега не е време да се жалваш, трябва да действаме. И вашето задружно братство трябва да се вдигне в стройни редици за своята защита. Защото вие сте много, а ние, милиционерите, сме малко. И ако не ни помогнете, този маниак ще ви гърми. Разбра ли ме?
Сергей и сам не знаеше защо изрече именно тези думи. Той изобщо нямаше дълбока психологическа подготовка, но пък имаше феноменална интуиция, която безпогрешно му подсказваше как трябва да разговаря с определен човек, та той да му повярва и помогне. При това тази интуиция се задействаше само когато Зарубин си имаше работа с хора нискообразовани или възрастни, или пък с такива, които е прието да наричаме „декласирани елементи“. С държавни служители например той не умееше да намира общ език и ужасно се разстройваше от това. За хората от сферата на бизнеса или изкуството пък и дума не можеше да става — той не можеше да се настрои на тяхното мислене и не усещаше реакцията им. Затова пък постигаше бързо взаимно разбирателство с бездомници и алкохолици.
Беше избрал верния тон в разговора с Биря — Зарубин веднага разбра това. Очите на момчето заискриха, то беше още достатъчно младо, за да се стреми към приключения и да жадува за нещо ново. Подреденият живот в семейство с ежедневното ходене на училище още не бе окончателно забравен и Сергей можеше да се надява, че Биря, макар и за кратко, ще се окаже способен на последователни действия и все още има чувство за отговорност.