— Нищо подобно — весело отговори той. — Ще ти покажа жива картина, озаглавена „Сватосването на хусаря“. Да вървим.
Той тръгна към улица „Красная Пресня“. Настя недоумяващо сви рамене и го последва. Кой знае защо, беше сигурна, че обещаната от Сергей изненада се намира именно в зоологическата градина. Излезе, че не е била права…
— Слушай, тайнствени ми друже, ако твоята изненада не се намира в клетка, защо ми определи среща пред входа на зоологическата градина?
— Ами така е по-романтично! — Той напъха в устата си последната хапка топло хлебче с кренвирш и шумно сръбна от бирата. — Но честно казано, просто се разхождах из зоологическата градина, докато те чаках.
— Връщане към детството, а? — присмехулно попита Настя.
— Глупости. „Към детството“ — заядливо я имитира Зарубин. — В зоологическата градина е събрана цялата световна мъдрост, ако искаш да знаеш. Законите на естествения подбор, на конкуренцията, на генетиката, на отглеждането на жизнеспособно потомство. И на политиката впрочем.
— Е, чак пък и на политиката — усъмни се тя. — Не се изсилвай.
— Вярно бе! Ето, ти сигурно сто пъти си чувала от разни праведници, че дори дивите зверове не убиват себеподобни, а несебеподобни убиват само когато са гладни, и само висшето същество, наречено „хомо сапиенс“, е способно на това.
— Чувала съм — съгласи се Настя. — И друго какво?
— Ами това, че уж най-благородните диви зверове, сиреч лъвовете, убиват себеподобни, и то в своето стадо. Млад лъв, който иска да стане водач, убива първо стария водач и после всички току-що родени негови лъвчета. И то не защото има нещо лично против тях, а изключително за да може на самките, лишени от рожбите си, да им секне млякото и отново да са готови за съешаване. За да утвърди лидерството си, младият лъв трябва възможно най-бързо да си направи колкото може повече деца. Ето такива нрави царят в дивата природа, а ние продължаваме да ахкаме, да се възхищаваме на нейната хармоничност и да проклинаме човечеството, което било измислило убийството.
— Сърцераздирателна история — съгласи се тя. — И ти значи ходиш в зоологическата градина, за да наблюдаваш лъвовете?
— И тях. Както и слоновете. Един психиатър веднъж ми разказа, че при хората се среща така нареченият епилептоиден психотип. По характер тези хора приличали на слоновете. Те били едни такива бавни, спретнати, прецизни, умеели да обичат предано, силно и за цял живот. Но били страшно злопаметни. И безмерно жестоки, ако ги ядосаш. Да ги докараш до такова състояние не било лесно, по принцип те били спокойни и уравновесени, но ако някой го направи — трябва направо да си плюе на петите. Епилептоидният тип ще гази и помита като разярен слон всички по пътя си. И трябва да мине много време, за да се успокои. И изобщо, Павловна, до която и клетка да спреш, непременно ще видиш типаж, какъвто си срещала в живота. Или поглеждаш звяра и изведнъж разбираш какъв тип трябва да е престъпникът, когото издирваш в момента. Добре де, всичко това е лирика. Да ти разкажа ли за Казарян, или вече толкова те ядосах, че нищо не искаш да слушаш?
— Ядосах се — потвърди Настя, — затова по-добре разказвай, че ще се ядосам още повече.
— Ох, уплаши ме — изписка Сергей с тъничко гласче. — Та значи така, Павловна. Валентин Казарян е имал някакъв гостенин вечерта преди убийството, при което този човек е бил негов личен гост, а не лагерно началство.
— Откъде знаеш? — прекъсна го Настя. — Факти или догадки?
— Догадки, но се доближават до факти. Казарян е имал една заветна консервена кутия, която окачвал на оградата, когато искал да каже на бездомниците, че не бива да идват в лагера. Обикновено я поставял, когато имал посещение от Москва — проверяващи или началници. Един ден преди убийството кутията била окачена и бездомниците отишли да нощуват у познат алкохолик. На другия ден следобед млад бездомник на име Биря се отбил в лагера, за да изпроси от Казарян кибрит. Кутията я нямало, момчето взело кибрит, а на поставения пряко въпрос за възможността за вечерно посещение не получило ясен отговор. Сиреч, ще видим. И нито дума, че вчера е довтасало началство да проверява лагера. Нито дума! А вечерта заветната кутия пак цъфнала на оградата. Аз се върнах в Москва, намерих въпросните началници и те потвърдиха, че през последните дни не са ходили в лагера.
— Излиза, че предната вечер някой го е посетил и е обещал да отиде и на следващата, но Казарян не е бил сигурен, че той ще дойде — каза Настя. — Затова ние с теб сега отиваме при бившата му жена: да попитаме дали някой от познатите им не се е интересувал как може да намери Валентин. А тя къде живее? Защото ме водиш нанякъде, а аз нямам представа накъде.