— Не бой се, Павловна, аз карам зле мотоциклет, обаче с краката се придвижвам добре, няма да се загубим. О! Ето на, сега завиваме надясно.
Те свърнаха по „Малая Грузинская“ и Зарубин леко забави крачка.
— Слушай, да действаме ли сме тръгнали, или си правим разходки? — дръпна го недоволно за ръкава Настя. — Май не бързаш много, младежо.
— Мадам Казарян, която днес носи фамилното име Островерхова, ще си бъде вкъщи чак в девет. В осем и половина взема сина си от басейна.
Настя се опита да овладее обзелото я раздразнение. Така де, защо се ядосва наистина? Разбира се, можеха да се срещнат не в осем, а в осем и половина, дори в девет без петнайсет. Можеха изобщо да не се срещат, тя да чуе разказа за заветната кутия на Казарян по телефона и да остави Серьожа да се оправя с Островерхова, да не е малък случайно. А тя, Настя, можеше да се прибере вкъщи. Можеше… Но защо? Защо така, както се получи, да е по-лошо от онова, което би могло да стане? Изобщо не е по-лошо. Тя цял час ще обикаля улиците, вярно, тук не е парк или гора, въздухът в центъра на Москва е мръсен, но това пак е по-добре, отколкото да седи в помещение и да пуши до безкрай. Освен това ще има възможност лично да поговори с бившата съпруга на Казарян и да й зададе въпросите, които сметне за нужно, вместо после да се ядосва и да упреква Серьожа, задето не се е сетил да попита или да си изясни нещо. И накрая всичко, което ще каже бившата съпруга, Настя ще научи веднага, а не утре сутринта. И това е плюс, дори голям плюс.
— А ето я и изненадата! — високо прошепна Зарубин.
— Къде е? — сепна се тя.
— Ами ето я, разтъркай си очите, Павловна! Пред теб е обещаното „Сватосване на хусаря“.
Настя се вкамени. На десетина метра пред нея стояха Миша Доценко с букет цветя и сияещата Ирочка. Явно тя току-що беше дошла, защото Миша й поднасяше цветята буквално пред очите на Настя и Зарубин. После Миша елегантно прихвана Ира под ръка и двамата се скриха зад врата, над която грееше надпис „Международен салон“.
— Охооо — проточи Настя. — А ти откъде научи, че ще бъдат тук?
Зарубин хитро намигна и измънка:
— Не обиждай, не съм толкова тъп. Един оперативен работник научава нещата откъде ли не. Обаче оцени Мишаня, Павловна. Ирина изненада всички ни с познанията си за живописта, така че той е решил да й покаже колко е печен, поканил я е на изложба на млади художници. Искаш ли да се приобщиш към прекрасното? Имаме още половин час…
— А, без мен — поклати отрицателно глава Настя, — друг път. Да не притесняваме младежта. По-добре ме заведи на някое място, където дават кафе и сандвичи. Ти сигурно си хапнал, а за мен не си помислил.
— Не съм — призна Сергей и се огледа. — Но къде да те заведа, подполковничке? На тази улица имаме Музея на Тимирязев, завода „Рассвет“, общежитието на консерваторията, изложбената зала, от която ти гордо се отказа… Остават, както се казва в приказките, два пътя: или да се върнем малко, там има хлебарница, или да прескочим до корейския ресторант на онази малка уличка „Волков“.
Настя помисли и избра хлебарницата.
— Аз пък мислех, че професорските съпруги предпочитат ресторантите — подхвърли Зарубин, докато я водеше към мястото, където тя можеше да си купи сладка кифла.
— Професорските съпруги в наше време трябва да живеят скромно, за да спестяват пари за плащане на данъци — горчиво се усмихна тя.
Кифлите се оказаха съвсем пресни и вкусни и това донякъде примири Настя с липсата на кафе. Те стигнаха бавно до високия блок на малката уличка „Зоологическая“ и точно в девет и пет позвъниха на вратата на апартамента, където живееше сега с новия си съпруг бившата съпруга на убития Валентин Казарян.
Синът на убиеца
На майка съм случил, което не мога да кажа за татенцето си. Мама винаги ме е разбирала и ми е най-добрата приятелка. Когато напуснала татенцето ми, аз съм бил съвсем малък и не мога да твърдя, че много добре разбирам какъв е бил той тогава. Татенцето, както по-късно научих, бил голям шеф в отбранителната промишленост, имал огромна заплата, така че ние с мама получавахме добра и редовна издръжка. Майчето ми е светица, никога не е казала лоша дума за тоя идиот, макар че сигурно би трябвало. С една дума, имах безоблачно детство. Както е прието да казват тия учени плъхове, безконфликтно.