Паричките от татенцето капеха ли, капеха и ние с мама си живеехме прекрасно. И изведнъж довтаса лично той. Бях вече на дванайсет години и отдавна не бях розово глупаче.
Няма да ви лъжа, татенцето ми направи силно впечатление. Облечен като герой от американски филм, с вносна кола, строен, красив (ако разбирам нещо от мъже, макар че не съм сигурен — от момичета определено разбирам повече). До момента на първото му появяване твърде отдавна и твърде задружно живеех с майчето, за да му се хвърля на врата с вик: „Татенцето е дошло!“. За разлика от мама, която го прегърна и разцелува по двете бузи, аз само учтиво кимнах. В този момент, макар че си бях хлапе, разбрах, че тя още обича тоя мизерник. И точно затова винаги говори само хубави неща за него. Но на мен тази мисъл не ми хареса и настроението ми моментално се развали. Че защо ще го обича? Няма ли кого другиго да обича? Мен например…
С една дума, тогава не разбрах защо той изведнъж се домъкна у нас. Толкова години не бяхме му виждали очите. Те с мама дълго си говориха за нещо, след като ме изпратиха в другата стая. После татенцето се захвана с мен. Какви били оценките ми в училище, кои предмети ми харесвали най-много, какви книги съм четял, какво друго знам и умея, освен училищната програма. Направо същински разпит. В онези години още не бях се научил да се репча, задружният живот с майчето някак не предразполагаше към такова нещо, затова му отговарях чинно, като някой глупак. Че нали, от всички предмети най-много ми харесва биологията, чета книги изключително за животни, а единственото, което умея и с което искам да се занимавам цял живот, е да се грижа за котки. Не се правех на интересен, честна дума! Наистина до полуда обичах тези загадъчни животни. Кучетата ми изглеждаха честни и доброжелателни и съответно прекалено прости, а виж, котките бяха нещо рядко интересно! Никой нищо не разбираше за тях и именно това ме привличаше. От малък прибирах от улицата болни изоставени котки, грижех се за тях, лекувах ги и това ми доставяше такова удоволствие, каквото не бих могъл да изразя с думи. У нас с мама постоянно живееха четири-пет котки, в някои моменти стигаха до седем. Ние ги обожавахме и вече излекувани, ги давахме в добри ръце, само на проверени хора, които щяха да се грижат предано за тях. Ако някоя котка беше вече стара и никой не искаше да я вземе, я оставяхме у нас до самата й смърт. Хора от целия квартал ни носеха пухкави сладурчета за лечение или ги оставяха, докато отиваха на почивка, защото бяха сигурни, че в нашия дом те ще получават най-добрите грижи. Ние с мама приемахме всички, на никого не отказвахме, а вземахме чисто символично заплащане — колкото за храната или лекарствата. Самите грижи и наглеждане бяха безплатни, защото и мама, и аз просто се радвахме на тези необикновени същества и получавахме душевно спокойствие в тяхната компания. Колкото повече бяха те, толкова по-добре се чувствахме ние.
Колкото повече опознавах котките, толкова по-интересни ми ставаха те и вече към дванайсетгодишната си възраст знаех определено, че ще се грижа за котки професионално. Не като любител, който държи две котки и се занимава с тях в свободното си време, а истински професионалист, за когото котките са ежедневна любима работа. Имах мечта: да отворя приют и ветеринарна лечебница за котки. Майчето ме подкрепяше — и тя обичаше тези сладки пухчета.
С една дума, тогава аз на бърза ръка обясних на татенцето какво ми харесва, освен учението. Между другото, учението ми вървеше… доста добре. Вярно, бележникът ми не беше пълен с отлични оценки, но пък изобщо нямах тройки. За такива като мен учителите казват: стабилен. Сега вече разбирам, че са ме уважавали заради грижите ми за котките, затова не са ми пишели тройки. Хем не само ме уважаваха, но и здравата ме използваха, когато през лятната ваканция напускаха града. Виж, ние с майчето никога никъде не ходехме, а и да се случеше, правехме го един по един: ту тя ще прескочи за седмица на село при роднини, ту аз ще замина някъде. Заедно не ставаше: на кого можехме да оставим нашите пухчета?
Тате остана горе-долу доволен от училищните ми постижения. Кимаше със сериозна физиономия, когато му обяснявах за котките, а когато се поувлякох да му разправям за котешките особености, които бях установил лично и които не бяха описани в нито една книжка за тях, в очите му се мярна дори нещо като одобрение. Тогава ми хрумна една мисъл… Вярно, глупава, съвсем детинска. Помислих си, че може и той да обича котки и да даде пари за приюта, нали е богат. С една дума, въодушевих се и се засилих да му описвам мечтите си. Той покима, покима, после излезе от моята стая и пак се разприказва с мама. Исках да ги подслушам, но точно тогава милите ми котаранки започнаха да си подават сигналите: осем часът е, дай да хапнем. Зарязах техния разговор и започнах да раздавам храната, рекох си, че мама и без това ще ми разкаже, ако са си говорили нещо интересно. А ако не ми разкаже, значи е било разговор без никакво значение. Тогава имах голямо доверие на майчето, нали вече казах, че тя ми беше най-добрата приятелка, никога не ме лъжеше.