Нахраних си сладурчетата, започнах да сресвам всички поред и татенцето ме свари точно насред това занимание. Погледна ме някак неразбираемо и каза:
— Виж какво, Александър.
Александър съм аз, ясно. Вярно, всички незнайно защо ме наричаха Саньока, дори майчето. Саньока това, Саньока онова. Бях свикнал, харесваше ми, в това име имаше нещо необичайно. Не Саша, не Шурик и дори не Саня, а Саньока. Но татенцето естествено не можеше да знае това, така че се обърна към мен строго официално.
— Ето какво, Александър. Смятам, че трябва да се преместиш в друго училище.
— Защо? — учудих се аз. — В това съм си добре.
— Трябва да учиш в училище с биологически профил. Нали искаш професионално да се занимаваш със зоология, значи трябва да учиш.
— Не искам със зоология! — възмутих се аз. — Искам да се занимавам с котки. Само с котки и с нищо друго. А по зоология трябва да изучавам всички животни. Другите животни не са ми интересни. Аз обичам котки, а не някакви камили или слонове.
— Ти не разбираш. — Татенцето заприказва по-меко: — Никой не те кара да обичаш камили или слонове. Котки — добре, котки. Но всичко трябва да се направи като хората, за „шест плюс“, а не криво-ляво. Смяташ, че щом котката е домашно животно, за нея не са нужни специални знания ли?
Общо взето, точно това смятах, но не успях и да гъкна.
— Грешиш — продължи той. — Всеки жив организъм, дори обикновената дървеница или хлебарка, е много сложна система и за да работи човек с нея, трябва дълго и грижливо да я изучава. За да разбереш какво и как става в този организъм, трябва добре да знаеш химия, физика, биология. Дори математика, ако искаш да се занимаваш с лекарства и да лекуваш животни. Нещо повече, има една специална наука — зоопсихология, която изучава особеностите в поведението на животните. Трябва добре да си запознат и с нея, инак няма да можеш да се справяш с тях и да разбираш поведението им. Трябва да изучаваш генетика, за да се занимаваш с кръстосване и създаване на породи. В обикновено училище не можеш да научиш тези неща.
Дълго ми втълпява тия работи, но аз не можех и не можех да разбера защо. За какво ми е да знам всичко това? Аз и без тези сложнотии прекрасно си общувам с котките. Като почне само една да мърка, аз вече знам какво иска да каже. Имам добър слух, различавам всички тънкости на котешкото мъркане и мяукане и нямам никакви проблеми. А пък как съм се изпедепцал да им давам таблетки — викат ме във всички къщи, където има болни котки. Никой не може да го прави по-сръчно от мен, котките се мятат, изтръгват се от ръцете на всички, хапят, дращят и врещят, защото таблетката е горчива, а и те, мъничките, се страхуват. Аз пък само за секунда и половина й я мушвам в гърлото — котката дори не успява да разбере защо са й отворили устата, така че не усеща никакъв горчив вкус. И толкоз. А той ми разправя за някакво си училище! Абе хич не ми е притрябвало такова училище.
Но не се захванах да споря на глас, не ми е в характера. По-точно, не ми беше. Сега вече разговарям с татенцето по моя си начин, а тогава още бях малък, не умеех да споря. Нали ви казвам, расъл съм в безконфликтна обстановка. Само гледах втрещено татенцето и мълчах. А той си довърши тирадата и си тръгна. Накрая погали едно от моите котенца и каза:
— Ще се погрижа да учиш в специализирано училище.
Майчето затвори вратата след него и ме загледа. А аз — нея.
— Е, какво, сине? — пита ме тя. — Ще отидеш ли в новото училище?
Аз само завъртях глава. В смисъл — няма да отида. Майчето започна да ме уговаря със същите думи на татенцето. Че нали, трябва да уча, специализирани знания и тям подобни глупости. Господи, така се уплаших! Казах си: Нима и тя мисли като него? Любимата ми майчица, единствената ми близка душа — и тя ме предава. То се знае, ревнах. Целият се затресох, хлипам и си мисля: Не искам в това тъпо училище, аз и в моето едва кретам, само и само да не ми забранят да се занимавам с котките. Знам ги аз тия учители, за най-малкото нещо почват да се оплакват — ето на, вашия син само спортът го интересува, а не си учи уроците и разни такива. Ще дойдат при майчето и ще й крещят, че постоянно се занимавам с котките, вместо да уча география. Майчето ми го каза направо: нашите котенца са хубаво нещо, само да не вредят на оценките ти в училище. И аз се стараех с всички сили, защото мамината дума е закон за мен. И тогава беше така, и така е и до днес. Така че щом си представих, че в това специализирано училище ще трябва още повече да се напрягам, ми идеше по-скоро да пукна. Или ще ме изгонят оттам за слаб успех, или майчето ще забрани котенцата. Изобщо седя на дивана и рева, а майчето стои до мен и ме гледа. И мълчи.