Помълча някое време, после седна до мен, прегърна ме, погали ме по главата и рече:
— Не бой се, сине, и не плачи. Няма да те дам в никакво специализирано училище. Щом не искаш да учиш — няма. Хайде, не плачи, съкровището ми. Котенцата ни са с нас, двамата сме живи и здрави, всичко ни е наред.
Веднага се успокоих и се притиснах до нея. Все пак моето майче е голяма работа!
Да, майчето ми е голяма работа, но с татенцето нещата не се оказаха толкова прости. Той се обаждаше по телефона всеки ден, през два-три дни идваше и ни тормозеше с това негово биологическо училище. Майчето се караше с него, доказваше му нещо, убеждаваше го, но мен не ме въвличаше в тези спорове. Той уж миряса с това ново училище, но пак продължи да идва всяка седмица — в почивните дни, и проверяваше не само бележника, но и всичките ми тетрадки. Питаше ме какво ново съм научил за котките, какви книги съм прочел, накара ме да водя дневник с наблюдения. Е, за дневника идеята беше екстра, аз дори отначало не я схванах и не исках да го правя, после той ме накара и аз започнах неохотно, през куп за грош, да записвам всеки ден по нещо за всяка котка: какво е яла, как се е държала, колко пъти е пикала и акала, по какъв повод е мяукала. С една дума, всички подробности, както се казва, черно на бяло. Две седмици се мъчих, а после видях, че от дневника има полза. Една от моите писанки нещо се вкисна, спря да яде, взе постоянно да мяука едно жално — просто ти се къса сърцето. Погледнах в дневничето, а там си пише, че още преди три дни тя е започнала да яде по-малко, а преди два дни е престанала да ходи по голяма нужда. Надникнах в специалната книжка — и веднага цялата болест ми лъсна като на длан. Е, тогава вече оцених татенцето. Макар че е досаден, понякога е прав.
Двамата с майчето посвикнахме някак с тези отношения, свикнахме той всяка събота да идва да ме проверява. Имаше един филм за войната — „Проверка по пътищата“. Е, у нас тази проверка ставаше всяка седмица. Очевидно татенцето не се скъпеше за парите за мама, защото започнахме да живеем много по-добре, макар че тя нито веднъж не заговори за това, а на мен не даваше дори джобни. Може да се каже, че с него почти се сприятелихме, харесваше ми, че той с удоволствие слуша разказите ми за моите котараци и котки, с най-големи подробности ме разпитва какво ново съм прочел за тях или какво съм научил от собствен опит. Вярно, честичко намекваше, че щом съм отказал да отида в биологическо училище, поне да съм учел чужди езици, за да чета специални научни книжки, които не са превеждани на руски, но аз не обръщах внимание. Ха, само езици ми липсваха! И бездруго трябва да се напрягам, за да се справям с училищната програма.
Криво-ляво завърших училище. И тогава пак се започна!
— Трябва да учиш в Академия „Тимирязев“, трябва да получиш висше образование!
Притискаше и мама, и то всеки път с един и същ упрек:
— Ти си виновна за всичко, ти не си му внушила интерес към достоен живот. Ти си го пратила на училище с една година по-късно и в резултат момчето няма в резерв никакво време. Наесен ще го извикат в казармата и ако не влезе в института от първия път, още през ноември ще го вземат войник.
— Съжалих го — оправдаваше се мама, — толкова много боледуваше като малък, трябваше поне малко да укрепне.
— Още никой не се е пресилил от учене и знания — отсичаше тате, — а ти с твоето съжаление погубваш сина ни, вредиш му.
Аз изобщо не можех да схвана за какво ми е да уча в академия и да получавам висше образование. По котките и без това вече съм академик, а в живота не ми трябва нищо друго. Според баща ми излизаше, че трябва да завърша тази академия, после да започна аспирантура, да напиша дисертация, после някаква друга дисертация, да разработя нов метод за кръстосване на котки и за създаване на нови породи или в краен случай — нов метод за лечение на котешка болест, да си създам име в науката и изобщо да стана най-големият коткар на земята. Е, най-малкото в Европа. Боже, боже, Най-Големият Коткар. Абе за какво ми е потрябвало такова щастие? Аз виждах живота си просто и ясно: ще изкарам казармата, защото и без това отърваване от нея няма, ще се върна, ще започна някаква работа, ще събирам пари, за да отворя свой котешки приют. И после цял живот ще се занимавам с любимите си писанки и котанчовци, с моите пиленца, с любимите си пухкави момиченца и момченца, толкова независими, непослушни, строги, непонасящи фамилиарничене, неласкави, но… Абе не знам какво имаше в тях, но определено имаше нещо. Аз не просто ги обичах — бях луд по тях.