За разбиране — не разбирах защо тате ме тегли към науката, но от това не ми ставаше по-леко. Аз тъпо се опъвах, той отначало ме придумваше, обясняваше ми, после започна да настоява, после да ме заплашва и накрая направо взе да ми крещи. Майчето гледаше тези сърцераздирателни сцени с болни кучешки очи и тихичко въздишаше, но не вземаше открито моята страна. И чак когато татенцето се омиташе, ме галеше по главата и казваше, че трябва да живея както искам и да изживея своя собствен живот, а не чужд, измислен и натрапен ми от някого. Именно в разгара на тези околоинститутски битки между нас с майчето най-сетне се състоя онзи разговор, който ми изясни нещата. Разбира се, бихме могли да поговорим за всичко това и по-рано, но аз не задавах въпроси, а майчето — като деликатен човек — не започваше първа. Когато татенцето се появи за пръв път, в моето котколюбиво черепче не изникна никакъв въпрос, затова и не питах защо толкова години той не ни е посещавал, а после изведнъж цъфна, и то така, че с нищо не можеш го премахна. Изобщо като малък аз не преценявах поведението на възрастните и не се опитвах да си го обяснявам, майчето ме отглеждаше като послушно, кротко дете, което възприемаше всяка дума, произнесена от възрастен, като указание, неподлежащо на обжалване. Нямам татко — значи нямам. Появил се е — значи така трябва.
И ето че сега, малко преди да получа повиквателната, ми обясниха всичко с прости думи. И за семейните традиции и честта на рода Данилевичи-Лисовски-Есен, и за неравния брак между мама тройкаджийката и гениалното ми татенце Ландау, и за това как той изцеждал докрай майчето ми, принуждавайки я да учи, а после чисто и просто я изгонил, за да не го позори пред академиците и разните там лауреати. Разказаха ми и за втората жена на татенцето. И тая история си я биваше, ще знаете… Толкова ми беше жал за тази нещастна лелка — чак очите ми се напълниха със сълзи. Тя толкова се стараела, толкова се стараела, буквално се съсипвала, а на него, на тоя гад, все не му било достатъчно!
На осемнайсет години вече изгубих безпрекословното си послушание и се научих да споря и да се карам, не виждах в това нищо лошо. Когато мама ми разясни какво иска от мен татенцето, направо освирепях. Какво излизаше значи — той се грижи не за мен, единствения си син, а изключително за себе си и за достойнството на своето лайняно семейство? Отначало изтормозил майчето, после, като видял, че тя не отговаря на изискванията му, я изгонил, а покрай нея и мен, и започнал да си търси нова жена, която да му роди ново дете. За мен направо забравил. А после, когато се издънил и с втората си жена, си спомнил, че някъде има син, когото може да опита да сложи в свой калъп, да го направи достоен продължител на рода. Излиза, че му е все тая какво искам аз, интересува го само какво иска лично той, така ли? Е с мен тоя номер няма да мине. Съсипал е живота на майчето, втората си жена направо е вкарал в гроба — и всичко това, за да угоди на някакви си там Данилевичи и Есен, дето хич не ги знам. И между другото, не ща да ги знам. Аз обаче няма да му играя по свирката, ще има да взема!
Вярно, от моите бунтарски пориви ме възпираха чисто меркантилни съображения. Татенцето беше заможен човек, щедро ни даваше пари и дълбоко в душата си аз се надявах той да се запали по моите идеи за котешки приют и да помогне за него финансово. Така че аз трябваше трескаво да се ровя в хилавия си мозък, за да преценя и разбера какво искам повече: помощ или самостоятелност. Излизаше, че без паричките на татенцето наистина ще бъде трудничко, но с неговите пари и с живота, който той се опитваше да ми натрапи, май ще бъде още по-тежко. След разговора с майчето аз започнах да гледам на живота й със съвсем други очи. Тя честно ми призна, че се стремяла да се омъжи за своя обожаван Ландау не толкова по любов, колкото от стремеж да се уреди по-уютно покрай едно заможно семейство. Каква ирония на съдбата! Ние имахме книга за Ландау, само че за истинския, написана от съпругата му Мая Бесараб, е, та в нея аз прочетох, че истинският Ландау обичал да казва: „Човек не нарича брака нещо хубаво“. А горката ми майчица от жалкото комунално жилище толкова се стремяла към този брак! Изобщо ние имахме много книги и до определен момент аз дори не се замислях — откъде? С тази мамина заплата и с нейните интереси… Оказа се, че в този апартамент някога е живеело моето скъпоценно татенце със своите родители, после неговата майка (тоест моята баба) умряла и те с баща си (моя дядо, както излиза) се преместили при баба му, която ми се пада вече прабаба. А покъщнината оставили, както си била — и мебелите, и библиотеката. Изобщо децата са странни същества, своенравни са също като котките. Аз открай време знаех, че имам баба — майката на майчето, тя често идваше у нас и ходехме заедно на село. Но както не се замислях за баща си, точно така не ми хрумваше и че тате, ако той съществува, също има родители и нейде по земята живеят и други мои роднини. Както се разбра, не съм имал баба по бащина линия: тя умряла, когато татенцето още ходел прав под масата, но нали и той е имал баща? Имал е. И къде е той? Но този дълбоко философски въпрос изскочи от недрата на черепчето ми чак когато станах на осемнайсет, след разговора с майчето, точно преди да ме вземат в казармата. Тъй като въпросът се появи, аз веднага го зададох. Майчето леко повдигна вежди и махна с ръка.