— Иии, Саньока, стига си питал! Той е такава голяма клечка, че къде ти ще се интересува от нас. Той и в Москва идва рядко, работи на своите секретни обекти.
— А има ли други внуци? — живо се заинтересувах аз.
— Не, само теб.
— Гледай ти, единствен внук — и нито капка интерес — бурно реагирах аз. — Не разбирам.
Тогава майчето се почуди, почуди, пък накрая призна, че дядо ми, бащата на татенцето, винаги се е интересувал от мен, но майчето и татенцето се били разбрали, че щом не питам много за баща си, по-добре да не ме травмират с дядо. Защото, ако дядо идвал често, можело да попитам защо той идва, а родното ми татенце — не. Ако съм поставел такъв въпрос, моята неуморна детска фантазия можела да поеме към обяснения, които нямали нищо общо с действителността. Детето можело или ужасно да се разстрои, задето родното му татенце, за разлика от дядо му, не го обича и не иска да го знае, или да измисли някаква приказна история и дълбоко да повярва в нея, което също било лошо, тъй като рано или късно всичко щяло да излезе на бял свят и приказката щяла да рухне, като причини на неукрепналата момчешка психика непоносими страдания.
— Дядо ти наистина идва много рядко в Москва, и то за кратко, но винаги ми се обажда по телефона и пита за теб. А когато ти беше малък, дядо ти идваше до училището, за да те види — каза майчето.
— Слушай — попитах, — а дядо също ли е такъв смахнат като тате? И той ли се бори за чисто родословие?
Майчето въздъхна и кимна:
— И той. Вярно, не е толкова упорит, произходът му е работнически, но това семейство го е развалило. Да можеше да му видиш физиономията, когато Ландау ме заведе да ме запознае с баща си и баба си! — Тя звънливо се разсмя и белите й зъби заблестяха. — Те толкова се уплашиха от мен, сякаш видяха жаба. Нали знаеш какво е чувството: уж не те е страх, нали жабата няма да те изяде, малка е, но те е гнус да я пипнеш и те е страх да не я настъпиш. Е, те тогава ме приеха точно като жаба.
Именно в тази секунда аз окончателно разбрах, че не ми трябват парите на татенцето. Щом са се гнусили от моята майчица, да вървят на…
Глава 13.
Каменская
Тя почти никога не се оглеждаше, когато вървеше по улицата, нямаше такъв навик, най-малкото пък поглеждаше прозорците. Ето защо, когато приближи до своя блок, не обърна внимание, че нито един прозорец не свети. Тъмнината във входа Настя си обясни с постоянно строшените крушки, а неработещия асансьор — с обичайния си лош късмет. И едва когато влезе в апартамента и натисна с пръст копчето в антрето, схвана, че нещо не е наред. В целия блок нямаше ток.
Като пустосваше шепнешком, тя се събу, напипа пантофите си, пипнешком стигна до кухнята и запали газта на печката. „Пак добре, че печката ни е газова — помисли си тя, — ако беше електрическа, съвсем щях да я втасам. Нямаше да мога дори вода да кипна“. От горящите котлони в кухнята стана достатъчно светло, за да се ориентира в пространството и да не се блъска в острите ъгли на мебелите. Настя сложи чайника на огъня и се опита да състави що-годе приемлив план за действие за най-близко време, като се има предвид липсата на ток. На компютъра не може да работи, телевизор не може да гледа, книжка не може да почете — това е ясно. Може да си легне, вече е единайсет часът, днес Льошка нощува у родителите си и няма да се прибере в Москва. Би трябвало да звънне един-два телефона, но всъщност е доста късно за това. И което е най-гадното, не може да вземе душ — в банята е пълен мрак, а вкъщи няма нито една свещ. Защо, защо тя никога не купува свещи? Ами че те се продават на всеки ъгъл…