Водата в чайника завря. Настя си направи кафе и сандвич с кашкавал и седна до масата. Какво интересно каза мадам Казарян-Островерхова? Ами практически нищо. Никой от бившите им общи познати не е търсил Валентин непосредствено преди убийството, нито пък седмица или месец преди него. Изобщо през последната година никой не го бил търсил, а и да го е търсил, бившата съпруга не би могла да каже нещо полезно, защото и самата тя не знаела къде е Валентин. И честно казано, не искала и да знае. На Настя й се стори, че Островерхова изпитва някаква вина пред мъжа си, задето го е изоставила в труден момент, затова инстинктивно иска да се престори, че в живота й не е имало никакъв Казарян. Не иска да си спомня за него и не се интересува от сегашния му живот.
— Защо се е предал толкова лесно? — попита Сергей Зарубин. — Добре, с бизнеса нищо не е излязло, но това се случва под път и над път и хората обикновено се обръщат към приятели, роднини, бивши колеги с молба да им намерят друга работа или да им помогнат в бизнеса. А вашият съпруг, ако можем да ви вярваме, не е направил нищо такова. Какво, не е ли имал приятели?
— Приятели ли? — Островерхова леко повдигна красиво очертаните си вежди. — Приятели — цяла камара. Само че гордостта на Валентин беше много по-голяма. Арменска кръв, нали разбирате. Срам го беше да е неудачник. Срам го беше всички да разберат, че е започнал нов живот, а се е озовал на дъното. Страх от унижението — така се нарича това. А аз имах син на ръцете си, какво го засягаше него татковата му гордост, той трябваше да яде, разбирате ли?
— Валентин лесно ли създаваше познанства?
— Ами да. — Островерхова едва забележимо се усмихна. — Обичаше да побъбри, стига да има с кого. Общителен беше, душата на компанията.
Тя помълча известно време и изведнъж попита:
— Вие знаете ли кой ще го погребе?
Настя се учуди и отговори на въпроса с въпрос:
— Няма ли вие да го погребете?
— Какво приказвате — уплаши се бившата съпруга на Казарян, — аз нямам излишни пари, мъжът ми ми дава само джобни и за пазаруване. С другите пари се разпорежда сам.
— Ами поискайте му. Човекът е умрял — каза с укор Настя. — Не е чужд човек. Бившият ви съпруг е, бащата на сина ви.
— Той няма да ми даде. Какво, вие шегувате ли се? Той и досега ме ревнува от Валентин, все му се струва, че съм се омъжила за него само заради парите му, за да отгледам сина си, а всъщност обичам Валя. Не, той няма да даде и копейка за погребението на Валя. Какъв му е той? Дори не се познаваха.
— Но това не е правилно — продължи да настоява Настя, — синът ви трябва да има възможност да се прости с баща си. А как ще стане това, ако не поемете организирането на погребението? Ако не го направите вие, с трупа ще се разпорежда държавата и вие дори няма да научите къде и кога ще го погребат… и дали изобщо ще го погребат.
— Моят син си има баща — надменно изрече Островерхова — и момчето носи неговото фамилно име. Настоятелно ви моля да не се месите в живота ни, той не ви засяга. Вашата работа е да разкриете престъплението и да търсите убиеца. И няма да ви позволя да травмирате детето ми.
В душата на Настя остана тягостно чувство от тази среща, май и в душата на Серьожа Зарубин.
— Виж ти, убиецът сякаш много добре е знаел каква е жената на Казарян — въздишаше той по пътя към метрото. — Оставил е пари за погребението.
— Може Казарян да му е казал — предположи Настя, — нали са се виждали два дни поред, сигурно са си говорили за много неща. И как всички близки роднини на Валентин са загинали при земетресението в Спитак. И въпреки това, не разбирам защо той прави това.
— Какво прави? — не разбра Зарубин.
— Оставя пари. Да не са му излишни?
— Може да е филантроп, да се занимава с благотворителност.
— Да бе, такъв филантроп, че направо е готов да убива хората, само и само да им остави пари за погребение. Не, Серьожа, нещо друго има предвид той. Да можехме да разберем какво е то, щеше да ни е по-лесно.