Да го разберат… Всъщност вариантите бяха само два. Или той оставя парите, защото това е важно за него, изразява някаква идея, или пък няма никаква идея, просто иска окончателно да обърка следствието и да избудалка всички. Същото може да е и с рибките. За какво са те? За да изразят мисълта, за която говореше Ирочка, или за да усложнят мозайката? Ако можеха да измислят идея, която да свързва керамичната рибка с пластмасовата кукличка и парите за погребение!
Рибките са еднакви, а кукличките — различни. За какво говори това? Ако Шегаджията се е подготвил предварително за замислените престъпления и е купил наведнъж няколко еднакви рибки, то е трябвало да купи и кукличките и най-вероятно те, както и рибките, щяха да бъдат еднакви. Но нещата не стоят така. Изглежда, сякаш вече е имал рибките, а кукличките е купувал от различни места. Защо не всичките наведнъж? Явно се е страхувал, че мъж, купуващ десетина еднакви куклички, може, ако не да пробуди подозрение, просто да бъде забелязан от продавачките. А Шегаджията се страхува от продавачки, определено, случаят със Старостенко го показа нагледно. Експертите твърдят, че рибките са произведени в Мексико, но е практически невъзможно да се установи дали са се продавали в Русия. Направени са запитвания до всички организации, занимаващи се с внос, но отговорите ще пристигнат кой знае кога, а при това не е напълно сигурно, че тези отговори ще бъдат изчерпателни. В митническите документи пише „Сувенири“, но какви конкретно? Дори някъде да пише „Сувенир Керамична рибка“, изобщо няма да е сигурно, че става дума именно за такива рибки. Да не говорим, че някой може просто да е докарал цяла опаковка рибки в куфара си и никъде да не ги е декларирал, защото ги е донесъл не за продажба, а за подаръци. Между другото, този някой може да е бил и Шегаджията.
Ха, но това е идея! Шегаджията да е ходил в Мексико — все е нещо. Макар и слабичък, но признак.
От стаята се чу, че звъни телефонът. Настя скочи, забравила, че е тъмно, и веднага при вратата се блъсна в Евереста от строителни материали. От объркване все не можеше да запомни кое къде е, телефонът звънеше и тя се страхуваше, че е нещо спешно и важно, а няма да успее да вдигне слушалката. Като направи две внимателни движения, тя се промуши между рулата тапети и кутиите с боя и в момента, когато й се стори, че най-трудното е вече зад гърба й, се спъна в натрупаните на пода первази и се пльосна върху тях. Отгоре й нападаха тапетите и нещо прахообразно, изглежда, се бе скъсал чувалът с цимент. А телефонът не млъкваше. Настя с усилие се надигна, чувствайки остра болка в лявото коляно и дясната китка. Господи, но къде е този идиотски телефон? Звъни някъде съвсем наблизо, ама нали нищо не се вижда! Тя приклекна и започна да опипва с ръце пода, опитвайки да намери телефонния шнур. Ето го, май е той. Настя изтегли шнура към себе си, придърпвайки апарата.
— Ало — почти изстена тя, защото в бързината грабна слушалката с дясната ръка и едва не изпищя от болка.
— Ася? — чу тя разтревожения глас на мъжа си. — Какво се е случило?
— Паднах — жално изхленчи тя.
— Как падна? Защо?
— В тъмното. В целия блок няма ток, затичах се към телефона от кухнята и се блъснах в нашата ремонтна купчина. Ох, Льош, колко боли!
— Всичко ми е ясно — въздъхна Чистяков. — Да дойда ли?
— Какво говориш, слънчице, няма нужда. Вече е късно. Слушай, мисля, че тук някъде имахме фенер. Спомням си, че ти слизаше с него в гаража. Върна ли го горе случайно?
— Не, в гаража е, днес го видях там. Но ти сигурна ли си, че ще се справиш сама? Защото ще взема да дойда, нали си ме познаваш.
— Не ме заплашвай. — Тя се насили да се усмихне. — Много ме е страх от теб.
— Не те заплашвам, а ти предлагам помощ. А ти, глупаче, отказваш да я приемеш.
— Защото съм горда. А ти се опитваш да ме унизиш с помощта си, като че съм напълно безпомощна и глупава — пошегува се Настя.
— Това се нарича не гордост, а високомерие, малката — разсмя се Алексей. — А високомерието, както знаем, е голям грях. Смъртен, между другото. Откъде си насъбрала тези глупости?
— Ами днес разпитвах една свидетелка, та тя обвиняваше мъжа си, че от никого не търсел помощ, защото бил горд.
— Ясно. Питам за последен път: да дойда ли?
— Честна дума, няма нужда, Льошик. Вече си лягам. А на сутринта ще бъде светло.
— Добре, последствията остават на твоята съвест. А какво е станало с тока?