— Не знам, сигурно някаква авария.
— Какво значи „сигурно“? — възмути се мъжът й. — Ти не попита ли където трябва?
— Не. Защо?
— Как така защо? За да знаеш какво се е случило и кога ще има ток.
— Какво значение има? Токът няма да дойде благодарение на моето питане. Нали така?
— Така е, но поне ще имаш някаква яснота. Може аварията да е толкова сериозна, че да няма ток и утре, и вдругиден. Тогава ще трябва да се вземат мерки, да се уговориш с хора, у които да нощуваш, и така нататък. И поне ще знаеш със сигурност колко време няма да можеш да използваш компютъра. Ася, не може така! Като дете си, ей богу!
Настя въздъхна обречено. Льоша, както винаги, е прав. Той винаги е прав. Той е умен, трезвомислещ, спокоен и предвидлив. Да можеше и тя да стане като него…
— Прав си, слънчице — тъжно призна тя. — Аз съм глупава и за нищо не ме бива. Но вече не мога да стана друга, затова няма да тръгна да разпитвам за аварията. Лягам си.
Чистяков отново се разсмя и на Настя й се стори, че от неговия смях дори утихва болката в ръката й.
— Лека нощ, глупачето ми. Утре сутринта ще се обадя да питам за тока.
— Защо, ако няма ток, няма ли да се върнеш?
— Че какво ще правя вкъщи без електричество? Нали компютърът няма да работи.
— Излиза, че идваш тук само заради компютъра, така ли? — подкачи го Настя.
— Естествено, че не заради теб, глупава моя. Много си ми притрябвала. Между другото, ако до сутринта не пуснат тока, провери хладилника и извади всичко, което може да се развали.
— Къде да го сложа?
— Където искаш. Например изнеси го на балкона, навън е достатъчно студено. Вземи салама в службата си, ще го изядеш за обяд.
— Това ли бяха всички указания — ехидно подхвърли тя, — или има още?
— Засега толкоз. Лягай си. Целувам те.
Настя затвори телефона и седна на пода по-удобно, като подпря гръб на дивана. Коляното много я болеше и тя не смееше да се повдигне. Но нали не можеше да остане така до сутринта, трябваше да събере сили, да стане, да приготви леглото и да си легне. А на сутринта да се събуди и да разбере, че коляното се е подуло, китката на дясната ръка е отекла, из цялата стая е разсипан сух цимент. Няма що, приятно събуждане я очаква.
Може пък да се размине? И коляното да не се подуе, и ръката да й мине. И да се окаже, че това с цимента просто й се е сторило. Нали може да се случи така? Може. Защо пък не?
А може ли на сутринта да се окаже, че няма никакъв Шегаджия и вече никой няма да убива бездомници и да заплашва Татяна? Не, това не може да стане. Жалко.
Селуянов
Наближаваше Денят на милицията. Кой знае защо, Коля обичаше този празник повече от всички други. В отдела перманентно се съвещаваха на тема: как на 10 ноември да поздравят Колобок, та на началника да му стане приятно, как в болницата при него да отидат едновременно колкото може повече служители, и при това Гордеев да не им трие сол на главата, задето целият отдел не работи, а се занимава с глупости. Освен това всички прекрасно знаеха, че Колобок не прави разлика между празничните и делничните дни и разпитва при всички случаи еднакво придирчиво. Затова при съставянето на делегацията от поздравяващи трябваше да предвидят и този тактически важен момент. В болницата трябва да отидат само онези, които имат с какво да се отчетат. При това числеността на делегацията не бива да бъде твърде малка, защото е трудно да измамиш Колобок, той веднага ще се сети, че са се явили само „отличниците“.
— Коля, ти ще оглавиш церемонията — нареди Коротков. — При теб деветимата наркомани се разкриха, в момента ти си нашият герой.
— Но не бях аз — размаха ръце Селуянов. — Аска намери извършителя. Трябва да лъжа Колобок, така ли? Ами че той ще ме попита как сме провели разработката.
— Ще излъжеш нещо, да не си малък — отсече Юрий. — Не можем да пуснем при него Аска я, при нея с Шегаджията имаме пълен провал. Нашата подполковничка миналия път си тръгна от Колобок кажи-речи разплакана, направил я е на бъз и коприва.
Тези и подобни на тях разговори се водеха вече трети ден. Всички служители обичаха Колобок и искаха да му честитят празника, но и всички до един се страхуваха от „разбора на полетите“. Впрочем „страхуваха се“ беше слабо казано. „Разбор на полетите“ се правеше ежедневно на оперативните съвещания, всички бяха свикнали с тях и ги приемаха като нещо разбиращо се от само себе си, така работеха всички служби в милицията. Но едно е да ти четат конско в кабинета в обикновен делничен ден и съвсем друго — в болницата, където отиваш с цветя, подаръци, най-добри пожелания и празнично настроение. То е като да вземаш всеки ден с мръщене и пъшкане горчиво лекарство, понеже знаеш, че това е необходимо и неизбежно, но когато ти дадат паста и в първата хапка откриеш същото горчиво лекарство, се чувстваш оскърбен и измамен. Никой не искаше да се чувства оскърбен и измамен в празничния ден. Защото е трудно да си представиш детектив, на когото всичко да му е в пълен ред при разработваните случаи. Това е невъзможно и никога не може да бъде възможно. Такава е аксиомата тук.