Минаха три дни от момента, когато Зарубин изпрати Принтера да поработи с Виктор Петрович Шувалов. Принтера излезе от килията точно на 10 ноември, Деня на милицията, и подробно разказа на Сергей историята на взаимоотношенията си с Шувалов. Картината се подреждаше, от една страна, неразбираема, а от друга — повече от подозрителна.
Добре е известно, че човек, озовал се в килия за пръв път, обикновено се стреми към общуване със събратята си по нещастие. Най-мощният двигател на човешките постъпки е информационният глад. Чувство на тревога и неизвестност го гризе, той не познава местните порядки, нужни са му съвети как да се държи със следователя, иска да знае разрешени ли са срещи и колети. Общуването му е крайно необходимо, за да се избави от потискащата неопределеност. Ако попадналият в килия си мълчи и не търси контакт, това може да се обясни с няколко причини. Може да е бил в такава ситуация, тоест да има опит и да не се нуждае от съвети и разяснения. Може наистина да му е за пръв път, но да е гледал много филми и да е чел много книги, от които си е създал твърдото убеждение, че в килията всички до един са поставени да го дебнат, затова не бива да разговаря и споделя информация с никого. Или може да се окаже, че е просто необикновено силен психически човек, който претегля като на везни последствията от недостига на информация и своето непреодолимо нежелание да общува с когото и да било — и това нежелание натежава повече, защото той умее да се бори с информационния глад.
В килията Шувалов не се отличавал с особена общителност, но не бил и мълчаливец, отговарял на въпросите, а и задавал въпроси. Но щом се появил Принтера, Виктор Петрович сякаш станал друг човек. Принтера, облечен в изразително мръсни дрипи, с лекота се вписал в познатата среда и с гордост разказвал за осемте си присъди за скитничество и дребни кражби. („Още при съветската власт лежах шест пъти, имах си стриктен режим — година в затвора, половин година на свобода, година в затвора, половин година свобода. Тия гадове взеха, че премахнаха от кодекса члена за скитничество, и сега къде може да отиде честният човек, за да укрепи здравето си, да похапва три пъти дневно, да спи на топло под одеялце и на възглавничка? Сега се налага да пооткрадвам, присъдите не са големи, точно колкото да си почина и да събера сили. Да бе, гадовете превръщат честните хора в крадци!“) Втората лакърдия, която Принтера по указание на Зарубин бе донесъл в килията, беше една сърцераздирателна история за следователя Образцова, заради която той — по нещастно стечение на обстоятелствата — влизал в затвора вече трети път.
— Е, тази жена разбира нашата душа! Рядко се срещат такива! По-рано скитосвах из Питер, там тя ме прибира на топло два пъти. Първия път нищо не каза, само ме оформи и ме прати на съд. А втория, след около три години, щом ме видя, прихна да се смее. Какво, вика, Митя, май си се уморил от скитосване, за наровете ти е домъчняло, та да си починеш? И не ми чете никакъв морал, че нали, трябва да работя, да живея като хората. Другите следователи ми направиха мазоли на ушите с нравоученията си, а Татяна Григоревна — ни дума, за две минути ме прати на съд. И виж само какъв късмет! Преместих се в Москва: тук хората са по-богати, по-често ти дават, като протегнеш ръка, и из кофите намираш по-хубави неща. И представи си — оказа се, че и тя е тук! Като ме видя, скъса се от смях. Не, представяш ли си? Размахва ръце и се кикоти. Ох, вика, Митя, няма отърваване от тебе, и на Северния полюс ще ме намериш. Светът е малък, вярно са го казали хората! Не, да знаете, Образцова е жена със златно сърце. И името ми помни, това е най-приятното. Ох, вика, Митя…
Какво би направил на мястото на Шувалов човек, който някога си е имал работа с Образцова? Естествено би подхванал разговор, първо би уточнил дали става дума за същата Образцова, която е познавал, и ако е същата, би разказал за впечатленията си от общуването с нея, би обсъдил нейните положителни и отрицателни черти, би се зарадвал, че е срещнал „колега по следовател“, както хората се радват на земляк, срещнат случайно далече от къщи. А какво би направил човек, който иска да скрие истинските си чувства, по-специално омразата си към Образцова и желанието си да й отмъсти? Правилно, би си премълчал, не би влязъл в дискусия и би се престорил, че за пръв път чува името на следователя и то нищо не му говори. Именно така постъпил Виктор Петрович, макар че на разпитите при Олшански спокойно бе отговарял на въпросите, свързани с Татяна, и изобщо не се бе преструвал, че я е забравил.