И освен това, той явно странял от Принтера. Не го заговарял по никакъв повод, отмествал поглед, за да не вижда бездомника, а на въпросите му отвръщал кратко или изобщо не отговарял.
Цялото поведение на Шувалов говореше, че той се опитва да замаскира интереса си и към бездомника — като представител на социален слой, и към следователя Образцова. Излизаше, че Виктор Петрович като нищо би могъл да се окаже автор не само на едната серия убийства, но и на другата.
Въодушевен от получената информация и направените от нея изводи, Зарубин хукна да търси Селуянов. Николай не беше на работното си място и Сергей се обади на Каменская:
— Имам новини. Ще излизаш ли някъде?
— Не, тук съм.
Гласът й беше някак приглушен, а може би просто уморен, но Сергей не обърна на това ни най-малко внимание. Един служител на милицията може да има какъв ли не глас! Животът му не е лек, то е ясно.
Докато минаваше по дългия коридор към кабинета на Каменская, Сергей за всеки случай побутна вратата, където работеше Селуянов, но тя беше заключена. И Коротков го нямаше. „Сигурно са запразнили — със завист си помисли Зарубин, — нали е Денят на милицията. Само аз още търча като глупак“.
Виж, Настя си беше в кабинета. Въпреки сгъстяващия се здрач, в кабинета й не беше запалена лампа.
— Защо седиш на тъмно, Павловна? — радостно се развика Сергей. — Честит ти светъл празник, подполковничке, желая ти всичко най-приятно.
— Благодаря, Серьоженка — вяло отвърна тя, — и на теб честит.
— А къде са всички? Половин ден не мога да намеря Селуянов. Сигурно вече празнуват? Без теб?
— Не празнуват. Тъщата на Коротков почина. Коля отиде с него, да помогне там и… нали знаеш. Останалите, които не са по задачи, отидоха в болницата при Гордеев, да му честитят.
— А ти защо не отиде? — учуди се Зарубин.
— Нали някой трябва да остане. Какво ново ми носиш? — Настя Павловна, имам все по-силни подозрения, че си намерила убиеца не само за случая на Селуянов, а и за своя. Направих килийна разработка на Шувалов и по всичко личи, че той е убивал и бездомниците. Разбираш ли, моят човек…
— По-кротко, Серьожа — тихо каза тя, — не е той.
— Какво? — не повярва Зарубин.
— Казвам, че не е Шувалов.
— Защо? Ти само чуй какво ми разказа моят човек…
— Не, ги ме чуй.
Тя запали настолната лампа и едва тогава Сергей видя листа на бюрото пред нея. Настя побутна листа към него.
— Прочети това.
Той се наведе, за да вижда по-добре, но пак нищо не разбра. Буквите бяха латински, но думите явно не бяха английски, а Зарубин не знаеше друг чужд език.
Come sta, cara sgnora?
Той недоумяващо вдигна глава.
— Какво е това?
— „Как сте, скъпа синьора?“ На италиански.
— Ха! Какво общо има тук италианският, не разбирам? Каква е тази бележка?
— Това, Серьожа, е четвърти труп. Намерили са го преди един час. А това е ксерокопие от бележката, приложена към покойника. Така че Шувалов няма никакво отношение към тези убийства.
— Но защо е на италиански? Какви са тия изгъзици?
— Защото, Серьожа, аз знам добре италиански и имах глупостта да кажа това в телевизионното предаване. Всичко това се върши не срещу Татяна. Насочено е срещу мен.
— И таз добра! — подсвирна Зарубин. — Ти пък какво си му сторила? Защо се е заял с теб? И изобщо имаш ли някаква представа кой е той?
Настя мълчаливо сви рамене и изведнъж беззвучно се разплака.
Синът на убиеца
С една дума, тръгнах да изпълнявам дълга си в казармата. Провървя ми, и то много. Първо, не ме изпратиха на война, макар че имаше такава вероятност. Второ, командирът на танковата дивизия, в която „отбивах военната служба“, се оказа собственик на разкошна породиста котка, с която изобщо не знаеше как да се държи. Такива неща се случват често, виждал съм с очите си: на човек, който никога в живота си не е имал домашен любимец, подаряват коте или пък той прибира някое бездомно — няма значение как се появява котето, важното е, че човекът може моментално да се привърже към него от все сърце, а как да се грижи за питомеца си — не са го научили и всеки път, щом му се стори, че създанието е болно, изпада в паника, граничеща с припадък.