— Ириша, нямам никаква представа как ще се подреди денят ми, но ако имам възможност да се видим, ще ти се обадя.
Ира също отговаряше еднакво:
— Дори да нямаш възможност да се видим, просто ми се обади.
Това му беше достатъчно, за да лети цял ден като с крила. Тези крила го отвеждаха незнайно къде, а по-точно там, където трябваше в интерес на разкриването на поредното престъпление. Макар че, ако сме точни, Миша не забелязваше процеса на полета. Той знаеше, че преди час е бил на едно място, сега вече се намира на друго, но как се е озовал тук — изобщо не помнеше, защото през целия път бе мислил за своята бъдеща съпруга и за предстоящия им семеен живот, който, ако Доценко вярваше на интуицията си, обещаваше само радости и удоволствия.
Днес Миша се занимаваше с убитата предната вечер самотна старица, до чийто труп бе намерена поредната сложно замислена бележка на Шегаджията. Трябваше да намери отговорите поне на два въпроса: как Шегаджията се е запознал с нея и защо, нарушавайки създадената от него самия традиция, не е оставил пари за погребение. Ако трябва да бъдем точни, традицията беше доста неустойчива, защото и в първия случай, с Надежда Старостенко, нямаше такива пари. Но после на два пъти имаше и в това проличаваше определена логика: Надка Танцьорката имаше приятели, които щяха да я погребат, както и някаква собственост, след чиято продажба това погребение би могло да се заплати. Макар че може би работата изобщо не беше там — просто идеята да оставя пари да е споходила Шегаджията вече след първото убийство. Но при всяко положение не беше ясно защо той не бе оставил пари за убитата абсолютно самотна, безпомощна и практически напълно безпарична осемдесетгодишна старица Серафима Антоновна Фирсова.
Съседите от блока говореха за покойната със съчувствие и топлота. Някои дори си спомняха, че май Фирсова навремето имала семейство, но това било отдавна, толкова отдавна, че сякаш никога не го била имала. Единственото, което знаеха със сигурност, беше, че е имала син, който преди петнайсет години умрял от пиене. Съпругата на сина й го напуснала три години след сватбата, без да чака ежедневното пиене да се превърне в тежки многодневни запои, оттогава човекът така и не се оженил, живеел с майка си, някъде нещо работел, но повече се лекувал и отново се впускал в запои, като пропивал всичко, което намерел вкъщи. Накрая Фирсова изгонила сина си, дори го лишила чрез съда от правото му на дял от къщата. В най-близкия милиционерски участък изцяло потвърдиха пред Миша тези сведения. Колкото до съпруга на убитата, за него нямаше никаква официална информация — в това жилище Серафима Антоновна се настанила преди повече от трийсет години само със сина си.
Михаил Доценко търпеливо обикаляше апартамент след апартамент, задаваше въпроси и изслушваше най-различни отговори, ту кратки и пестеливи, ту пространни, придружени с дълги лирични отклонения за отдавна отминалите години и мърморене по повод на днешната финансова „разюзданост“, поради която старците, честно работили за държавата цял живот, дали й здравето си, сега са принудени да водят жалко съществуване с пенсийка, чиито размери нямат нищо общо с цените на продуктите и лекарствата. От разговорите с обитателите на хрушчовското пететажно блокче се разбра, че Серафима Антоновна не била особено приветлива жена, никого не канела в дома си и била напълно доволна от компанията на четирите си котки. Но което си е вярно, онези съседи, които поне веднъж били рискували да влязат у самотната старица, изскачали от жилището й като попарени и не предприемали нови опити за сближаване, защото там миризмата била наистина непоносима за несвикнал човек.
— Веднъж я срещнах на стълбището — разказа жена на около четирийсет години, която живееше над Фирсова. — Серафима Антоновна се прибираше от магазина. С такива усилия се качваше, че беше невъзможно да я гледаш, без да се просълзиш. Тогава ние бяхме нови в този блок, още не познавах съседите, та като видях старицата, предложих й да й помогна да занесе пазарската си чанта до апартамента. Тя ми се оплака, че едва ходи, а ето, наближава Великден и няма да може да занесе козунак до черквата, защото е далече. Когато дойде Великден, реших да зарадвам съседката, купих козунак и го занесох в черквата да го осветят заедно с моите. Влязох при нея, дадох й козунака, тя ми благодари, а аз едва се сдържах да не си запуша носа. Не, естествено аз разбирам, жената е стара, самотна, няма сили да чисти вкъщи, но защо тогава държи котки? Попитах я внимателно: няма ли кой да дойде да й помогне? Та тя можеше да се обърне към „Социални грижи“, оттам изпращат помощници на самотни старци, знам го със сигурност. А Серафима Антоновна ме стрелна с поглед, присви устни и рече: аз от памтивека не съм пускала чужди хора в жилището си, камо ли сега, на стари години, крадци са се навъдили, просто ужас, на никого не може да се вярва.