Така погледнато, кандидатурата на Ана Николаевна Фирсова, бивша снаха на Серафима Антоновна, изглеждаше твърде перспективна. Само че я се опитай да намериш жена с такова „рядко“ име и незнайно каква настояща фамилия — та нали Ана може след развода да си е върнала моминското име, а може и отново да се е омъжила и да е взела фамилията на мъжа си.
Търсенията, въпреки очакванията, се увенчаха с успех доста бързо — Ана Николаевна Фирсова не бе променила фамилното си име, макар да беше омъжена повторно. С това обаче всичко приключи, защото тя живееше в град Челябинск вече от дванайсет години, за последен път била видяла бившата си свекърва на погребението на бившия си съпруг, тоест преди петнайсет години. Била съкрушена от страшната смърт на Серафима Антоновна, не казала за нея лоша дума и при това изглеждала напълно искрена. Така поне казаха служителите от местната челябинска милиция, на които бе възложено да намерят и разпитат Фирсова. Би могло Ана Николаевна да остане под подозрение за някаква неприятна връзка с убиеца, но й задали въпрос, който веднага отхвърлил всички подозрения. Попитали Фирсова дали не знае коя жена на име Ана покойната може да е нарекла „кучката Нюрка“.
— Знам, разбира се — веднага отговорила Фирсова, — става дума за Ана Захаровна, тя живееше на първия етаж в същия блок. Свекърва ми я мразеше жестоко, впрочем Захаровна изпитваше същите чувства към нея.
— Някакъв конфликт ли са имали? По какъв въпрос?
— А, това не знам — поклатила глава Фирсова, — но, изглежда, беше нещо отдавнашно, още преди аз да вляза в семейството на Серафима. Откак имам спомени оттам, Серафима наричаше Ана Захаровна „кучката Нюрка“. При това двете общуваха постоянно — Серафима Антоновна се усмихваше на Ана Захаровна, ходеше й на гости, канеше я вкъщи, а зад гърба й… По-добре да не си спомням с какви думи я наричаше. Тежък характер имаше свекърва ми, какво да говорим.
След като получи сведенията от Челябинск, Зарубин хукна да търси Ана Захаровна. Тя вече не живееше в този блок, той го знаеше със сигурност, защото провери списъка, който му даде Миша Доценко. Може би е умряла? Но се оказа, че Ана Захаровна е жива и здрава, макар и на твърде преклонна възраст, и живее с децата и внуците си в просторна къща извън града, построена от нейния преуспяващ в бизнеса зет. Без да отлага, Сергей пое по Дмитровското шосе към Учинското водохранилище, където именно се намираше въпросната къща.
Ана Захаровна — жена с необятни размери и рядко жизнерадостна, седеше на остъклената веранда в широко меко кресло, увила раменете си с пъстър шал, бавно и с чувство редеше карти на масата.
— С пасианс ли се забавлявате? — попита Зарубин, след като се качи по стълбичките и застана на прага на отворената врата.
— Гледам си.
Ана Захаровна вдигна глава, примижа, бавно си свали очилата и веднага сложи на носа си други, които извади от скъп кожен калъф.
— Ами ти кой си? Познавам всички съседи. Затваряй вратата, че ще пуснеш вътре студа. Нали виждаш, тук електрическа печка гори.
Гласът й беше мек и кадифен, сякаш възрастта бе решила да се отрази изключително на фигурата и лицето й, като остави на мира всичко останало. Когато чу този глас, Зарубин се намръщи вътрешно. Беше се готвил за разговор с простодушна бабичка, която трудно се ориентира в настоящето, но пък помни добре далечното минало, а май се натъкна на душевно млада бивша актриса. С нищо друго, освен с театрално минало, не можеше да си обясни този запазен дивен глас. Ей че късмет! Творческата интелигенция беше далеч от профила на Серьожа, не умееше той да разговаря с такива.
— Аз съм от милицията, Ана Захаровна. Добър ден. Може ли да вляза? — учтиво каза той и затвори вратата след себе си, но остана на прага.