— Влизай. Какво така милицията се заинтересува от нас? Нещо с внуците ли? Или на любимото ми зетче нещо не е чиста работата? Казвай, не се притеснявай, аз отдавна съм готова за всичко, чета вестници, гледам телевизия.
— И какво казват по телевизията?
— Казват, че с честни пари къща като нашата не може да се построи. Ти как се казваш?
— Сергей. Всъщност съм старши лейтенант от милицията Зарубин, Сергей Кузмич.
— Майчице! — ахна Ана Захаровна. — Да не си момчето на Кузма Зарубин? Дядо ти Федосей ли го викаха?
Зарубин радостно си помисли, че май беше избързал да си прави изводи от говора — старицата беше точно каквато си я бе представял. Познаваше и дядо му, и баща му, така че разговорът сега щеше да тръгне по-лесно. Не, каквото и да приказват, и детективите понякога имат късмет.
— Защо „го викаха“? И сега още го викат Федосей Евграфович — усмихна се Сергей.
— Ама мигар е жив?
— Жив е — потвърди той — и се радва на добро здраве. Значи сте се познавали?
— Че как иначе! В нашия театър той отговаряше за декорите.
— В какъв театър?
Доколкото Сергей знаеше, дядо му никога не бе работил в театър, професията му беше стругар. Нима сега ще се разкрие грешка и ще се окаже, че нямат никакви общи познати с Ана Захаровна? Жалко! А разговорът беше започнал да се подрежда толкова добре… На всичкото отгоре се разбра, че тя все пак е работила в театър. Абе като не върви, не върви!
— Как в какъв театър? В самодейния. Ти гледал ли си филма „Музикална история“?
— Където играе Лемешев ли?
— За него, за него говоря. Е, в този филм се разправя за точно такъв театър. В онези времена беше модерно, всички се заплесваха по това — кой поставяше драми, кой комедии, кой опери. Твоят дядо Федосей отговаряше за декорите, това вече го казах, а аз пеех Графинята в „Дама пика“. Защо се смееш? Аз сега изглеждам такава, ама преди половин век цели сюрии мъже тичаха подире ми. Дядо ти впрочем, и той тичаше — хитро се усмихна Ана Захаровна. — Казвали ли са ти, че сега си точно копие на Федосей на млади години? И той беше такъв дребничък, чевръст, живичък. Водеше баща ти, Кузма, на нашите репетиции. Федосей много се ядосваше, че няма глас: и той мечтаеше да пее в спектакли, изобщо обичаше театъра, щом си изкараше смяната в завода — тичаше на репетиция. Доколкото си спомням, нито една не пропусна. Случвало се е водещи изпълнители да пропускат, но дядо ти — нито веднъж! Дори когато нямаше нужда от декори, ще дойде, ще седне в залата и — слуша ли, слуша. Знаеш ли, вика, Нюрочка, мечтая си синът ми Кузма да стане певец, да пее на оперна сцена като Шаляпин или Собинов. Е, та как е баща ти? Стана ли артист?
— Не — разсмя се Зарубин, — метнал се е на дядо, няма глас. Завършил е автотранспортния институт, инженер е.
— Ех, жалко — въздъхна Ана Захаровна, — красиво хлапе беше, спомням си го, ако беше станал артист, момичетата щяха да вехнат по него. Ама ти явно не си се метнал на него, а на дядо си — с това остро носле, дребничък… Впрочем това вече го казах. Е, та какво те води при мен, Сергей Кузмич?
— Спомняте ли си Серафима Антоновна Фирсова?
— Сима ли? Че как, помня я! Толкова години живяхме в един блок. Та какво за нея?
— Почина.
— Ох, тъй значи… — проточи старицата. — Какво пък, време й беше, дето се вика, да не е в първа младост. С три години по-голяма от мен беше, аз съм на осемдесет и пет, значи тя е била на осемдесет и осем. Добре де, Сима е починала, а милицията какво общо има с това?
— Ами не е починала сама. Убили са я.
Ана Захаровна бавно поклати глава и събра в колода картите от масата.
— Ясно. Намерила си е майстора Симка. Сто пъти съм я предупреждавала… Всичко ли са взели?
— В какъв смисъл „всичко“? — попита Зарубин и се напрегна като ловджийско куче. Изглежда, не бе дошъл тук напразно.
— Ами парите, дрънкулките, какво още имаше там… не знам точно.
— Че какви пари, Ана Захаровна, какво говорите! Тя е била бедна като църковна мишка, едва е свързвала двата края.
— На тебе пък как ти хрумна това?
— Та то се вижда. По всичко си личи. И съседите казват…
— А ти не им вярвай!
С тези думи Ана Захаровна тропна с юмрук по масата, и то доста силно — чак стъклата потрепериха. Въпреки възрастта, у нея бяха останали доста сили, пък и теглото й беше солидно.