— Не вярвай! — повтори тя вече по-спокойно. — Хората може всичко да говорят. Какво знаят те? Симка беше богата, само че стисната до безумие. От младини копейката на две цепеше, все избираше да купи най-евтиното. Тръгнеше ли за салам от магазина, преди това цял час пресмяташе колко грама трябва да купи, за колко сандвича, та — не дай си боже — да вземе повече. Знаеш ли, че изгони от къщи родния си син?
— Знам — кимна Сергей, — казаха ми, че го изгонила, защото пиянствал.
— Е, това вярно са ти го казали, само че не беше работата в самото пиянство, ами защото синът беше започнал да пилее наследственото си богатство. Ако само пиеше, Сима нямаше да го закача. Ама той посегна на парите й, това вече тя не можа да го понесе.
— Но откъде е имала пари, Ана Захаровна?
— Ами че Симка беше от търговски род. След революцията, щом замирисало на експроприация, баща й набързо продал собствеността си и я обърнал в бижута. Скрил ги добре, престорил се на средняк, пожертвал една шепа дрънкулки за болшевиките: ето значи, давам ви всичко, което имам, за изграждането на светлото бъдеще. Повярвали му, дори го назначили на някакъв пост, да управлява завод. Ама оная шепа била само капка в морето, останалото той заровил и го предал по наследство на любимата си щерка Симочка.
— Нищо не разбирам — отчаяно разпери ръце Зарубин. — Да имаш такова богатство и да живееш в нищета! Не ми се побира в ума. Може би е похарчила за нещо това наследство?
— Хайде де! — тросна се Ана Захаровна. — Похарчила го е, как пък не! Нали ти казвам, беше толкова стисната, че не можеш да си представиш. Нощем вади съкровищата си и ги разглежда, докосва ги едно по едно. Дори на сина си не казваше за наследството, страх я беше той да не се разприказва, а приятелчетата му да се съблазнят и да оберат жилището. Или някоя безсрамница да се полакоми за богатството. Симка бе направила из целия апартамент скривалища и беше изпокрила в тях бижутата. Синът й случайно открил едно скривалище, взел два пръстена, продал ги, пропил ги и тя се разбърза да го изсели, да го лиши от жилище като алкохолик, докато не е намерил останалото. Да беше чул как се вайкаше за тези пръстени! Че уж мъжът й подарил единия за сватбата, а другия — за раждането на сина й, че й били единственият спомен от него, пазела ги за черни дни. Лъжеше като дърта циганка, само и само синът й да не се сети, че някъде из апартамента има и друго. Това ставаше пред очите ми, затова говоря.
— А защо Серафима Антоновна ви е намразила? — попита Зарубин направо, като реши да мине без заобикалки.
— Че защо пък да ме обича? — отговори тя на въпроса с въпрос. — Нали знаех за наследството, та всеки ден й опявах да не се мъчи да мизерува, да продава малко по малко и да живее човешки. За кого пази всичко това? За кого го къта? Сама като кукувица, синът й умря, не й родиха внуци. Ще умре — и всичко ще отиде у държавата. А тя — не, та не, тези дрънкулки й топлеха душата, не можеше да се раздели с тях. Аз, Серьоженка, съм човек весел, винаги съм обичала да се шегувам, а и сега не се отказвам. Виках на Сима, че ако не започне да си харчи парите, ще й пратя бандити. То се знае, на шега й виках така. А тя, изглежда, повярва. Взе да страни от мен, после спря и да ми говори. С нея по-рано всеки ден пиехме чай по съседски — ту у мен, ту у нея, дори бяхме дружки като по-млади. А после — раз и край.
— Как мислите, дали някой, освен вас може да е знаел, че Фирсова има пари?
— Разбира се. Щото тя отначало и не криеше, че е богата. Дори се гордееше, казваше, че живее скромно, трепери над всяка копейка, за да се справя само със заплатата си, а от наследството няма да вземе нищо, всичко ще остане за внуците, та да споменават баба си Сима с добра дума. После постепенно взе да става предпазлива, да се страхува от крадци. А след това, което се случи със сина й, съвсем й се разхлопа дъската. У всеки срещнат виждаше враг, престана да общува с хората, никого не канеше вкъщи, а дойдеше ли някой, не го пускаше по-навътре от антрето. Колко пъти съм й говорила, че нали, престани, Сима, да се страхуваш от всички: онези, които знаеха за богатството ти, отдавна са забравили за това, толкова години се правиш на сиромахкиня, че никой не помни за твоите дрънкулки.
— И тя какво?
— А тя ще те погледне така, че да ти прилошее, ще присвие устни и вика: „Нали ти не си забравила, е, значи и другите, дето се интересуват, не са“. Така си говорехме, когато тя започна да страни от мен. Хем какви приятелки бяхме навремето!
— И един последен въпрос, Ана Захаровна: вие самата говорили ли сте на някого за богатството на Фирсова?