Въпросът за съответствието между живота и смъртта, който бе ме измъчвал след убийството на мама, получи от този ден нови оттенъци. Смъртта е неизбежна и човек трябва да се примири с това. Лабрюйер се бе изказал и по този въпрос: „Неизбежността на смъртта отчасти се смекчава от обстоятелството, че ние не знаем кога тя ще ни застигне; в тази неопределеност има нещо от безкрайността и от онова, което наричаме вечност“. Тук обаче аз не бях съгласен с френския философ. Просто категорично не бях съгласен. Той, през неговия седемнайсети век, вероятно си е мислел, че вечността и безкрайността са понятия божествени и затова неподдаващи се на разума, а щом е така, трябва да приемаме това като благодат небесна и да се радваме, че не знаем кога ще умрем. За мен обаче, който бях израснал през двайсети век и бях получил висше техническо образование, понятията вечност и безкрайност бяха разбираеми и близки, дълги години се бях занимавал с тези понятия ежедневно и не виждах в тях нищо дадено „свише“, „от бога“. Не знаем кога ще ни сполети смъртта? Така е. Но именно това е лошо. Мама не е знаела и какво излезе? Каква смърт заслужи тя? Чудовищна, мръсна, непристойна. Смърт, недостойна за нея самата и за живота, който бе изживяла. И нищо, никакви представи за вечното и безкрайното не могат да ме примирят с това, както обещава личният гувернант на малкия наследник — принц Конде.
Казват, че човек е господар на съдбата си. За мен това означаваше, че съм господар не само на живота, но и на смъртта си. Защото смъртта също е съдба, част от нея, крайна точка, завършващ акт — точно както препинателният знак „точка“ е неотменна част от изречението. И щом се старая да живея така, че да бъда достоен за своя род и своите предци, значи трябва и да умра достойно.
Не мислете, че разбрах всичко това отведнъж, в един момент, седейки в креслото край моята умираща баба. Докато стигна до този извод, минаха години. Смешно ли ви се вижда? Вероятно е така. Дълги години да пътуваш към нещо, което може да се изкаже за две минути… Впрочем всички научни открития могат да се изложат за две минути, а колко години отиват за тях! „Да отстъпиш на природата и да се поддадеш на страха от смъртта е много по-лесно, отколкото да се въоръжиш с доводите на разсъдъка, да влезеш в битка със себе си и с цената на непрекъснати усилия да преодолееш този страх“. И това впрочем го е казал Лабрюйер. Чичката не е бил по-глупав от нас. Да се въоръжиш с доводите на разсъдъка, да признаеш, че смъртта е неизбежна, абсолютно неизбежна, и нищо не може да се измисли срещу нея. Това е първият етап. Да се бориш със себе си и с цената на непрекъснати усилия да преодоляваш страха от смъртта. Това е вторият етап. И за всеки са нужни време и душевни сили. Много време и много сили. Но аз успях, направих го. Престанах да се страхувам от смъртта.
Ирина
Ира постоянно се улавяше, че мисли за Миша Доценко. Но в миналото й бе имало толкова несполучливи връзки, сълзи и горчиви разочарования, че тя се страхуваше да се довери и на самата себе си, и на новия си кавалер. И през ум не й минаваше, че Доценко изобщо не смята себе си за обикновен кавалер и ухажор, а намеренията му са твърде сериозни. Тя виждаше, че Миша търси всякакви поводи да й се обади по телефона и използва всяка, дори и най-малка възможност да се срещнат, това я радваше, но тя не мислеше за нищо по-голямо. Миша много й харесваше. Много.
Ето защо Ира прие възторжено поредното предложение на Михаил, макар че то звучеше доста необичайно.
— Ириша — каза той по телефона, когато й се обади към обяд, — спомняш ли си деня, когато ви бяхме на гости със Серьожка Зарубин? Тогава Татяна беше ходила при някакъв специалист по котките.
— Така беше — потвърди Ира.
— Би ли попитала Татяна за неговия адрес и телефон?
— За какво ти е? — учуди се тя. — Коте ли смяташ да си купуваш?
— Никога! Разбираш ли, Ириша, тук неотдавна убиха една стара госпожа, съвсем самотна, нямала си е никого, освен четири котки. Сега тези котки останаха безстопанствени, съседите ги прибраха временно, но ни предупредиха, че ще ги държат само няколко дни, а какво ще става с тях после — никой не знае. Та си помислих дали да не взема тези котки и да отидем с теб при онзи специалист, да се посъветваме. Той може да знае адреса на някой котешки приют. Какво ще кажеш за това предложение?
Ира прие предложението положително: ставаше дума да отидат при специалиста по котките вечер, след като Миша приключи работа, а това беше удобно и за нея. Вечерта ще си бъдат вкъщи и Татяна, и Стасов, така че няма да съществува проблемът „на кого ще оставя Гришенка“. Тя обеща да попита Татяна за телефонния номер и дори пое ангажимента да се свърже с „коткаря“ и да уговори среща с него.