— От Серафима Антоновна, не грешите. Разбирате ли, Саша, Серафима Антоновна почина и аз се опитвам да настаня котките й. Защо, вие познавахте ли Фирсова?
— Ами че аз познавам котките от целия район — разсмя се Казаков, — както и стопаните им съответно. Още когато бях дете, всички ми носеха своите питомци — кой за лечение, кой за гледане, докато стопаните пътуват някъде.
— Серафима Антоновна често ли ви посещаваше? — попита Доценко.
— Честичко. Тя е много бедна, та не съм й вземал пари, а тя трепереше над котките си, нали е самотна, никого си няма, освен тях, така че идваше при мен по всякакви поводи. Много се страхуваше да не ги сполети някоя сериозна болест, та да трябва да харчи за лекарства, за операция, защото нямала пари. Смешна старица!
— Защо „смешна“?
Казаков говореше, без да прекъсва прегледа. Ловко отваряше устата на котката, разглеждаше зъбите и езика, проверяваше лапите, опипваше корема, разравяше козината.
— Ами защото разправят, че имала много пари, а се правела на бедна. Не знам, може наистина да е била бедна, а това за парите да е просто клюка. Но аз винаги обслужвах безплатно нейните котки, изобщо никога не вземам пари от старци, за тях котката е единствената радост — ако трябва да плащат за лечението, с техните пенсии ще започнат да икономисват и няма да лекуват болестта.
Така, рижав бандит такъв, и с теб всичко е наред, хайде, поразходи се сега. Следващият, моля!
Доценко чакаше с нетърпение Казаков да завърши прегледа на котките на Серафима. Наистина животът е на черни и бели периоди: отначало не му провървя със зле съставения маршрут, но пък сега му излезе късметът, появи се още един свидетел, който можеше да знае нещо за Серафима Антоновна. Докато Казаков се занимаваше с котките, в стаята надникна симпатична жена на около четирийсет и пет години, стройна и светлокоса.
— Саньока, предложи ли чай на гостите?
— Още не съм, майче — отвърна Казаков, — преглеждам пациентите.
Чай… Това е добре, помисли си Доценко, ще поседим в топла семейна атмосфера, ще си побъбрим. Да го видим това толкова младо и красиво майче, сигурно има безброй почитатели и на някого от тях като нищо може да е харесало златото на старата Фирсова. Някой да не е можел да го вземе, а да е разказал на друг. Щом в това семейство се е говорело за богатството на Серафима Антоновна, трябва внимателно да се провери кой друг е участвал в тези разговори.
— Предложете ни чай, моля — бързо каза Михаил и обаятелно се усмихна.
Ирочка, която стоеше до него, го ръгна с лакът в хълбока и прошепна укорително:
— Стига, Миша, не е удобно така.
— Удобно е, удобно е — веднага реагира Казаков, като демонстрира прекрасен слух. — Майчето обича да черпи гостите с чай. Тя изобщо обича гости.
— Но ние не сме гости — упорито възрази Ира, — дошли сме по работа.
— Това няма значение. Нали и без това трябва да обсъдим какво ще правим с котките на Серафима, та покрай чая ще си поговорим. А вие какво, нейни съседи ли сте?
— Не, ние… — подзе Ирочка, но Доценко не я остави да довърши.
— Да, живеем в един блок със Серафима Антоновна. По-точно, аз живея там — веднага се поправи той, — а Ира живее на друго място.
Доценко улови възмутения поглед на Ирина, леко докосна ръката й и кимна. Казаков обаче се оказа човек внимателен, малкото недоразумение не се изплъзна от слуха му. Той отново хвърли остър поглед на Ира и Михаил и поклати глава.
— Нещо се оплитате, уважаеми господа, но както и да е — весело се усмихна той, — ваша си работа. И моята годеница понякога се обърква, нощува у нас през ден, та когато я попитат къде живее, посочва ту своя, ту моя адрес.
Така, помисли си Доценко, нещата няма да се ограничат до почитателите на майчето, нашият герой има и годеница, а по-рано сигурно са се отбивали и други момичета. Какво пък, момчето е представително, красиво, има необичайна професия, нищо чудно, че момичетата го харесват.
— Вие по професия ветеринар ли сте? — попита Миша.
— Аз ли? — Казаков подхвана последната котка на Серафима Антоновна под предните лапички и я пусна на пода. — По образование аз съм никакъв. Училище, после казарма, това е цялото ми образование.
— Ами котките? — учуди се Ира. — На изложбата в Соколники ви препоръчаха като известен специалист, затова мислехме, че сте учили за това.