— За кое? За грижите за котките ли? Аз съм се учил на това през целия си живот, но не в институт, а от практика. Чел съм книги, вярно, но предимно съм научавал всичко от собствен опит. Колкото до изложбата… — Той се засмя, вдигна от дивана пухкав бял котарак, притисна го до рамото си и започна ласкаво да го гали. — Кой ме препоръча? Някой от клуба ли?
— Н-не — стъписа се Ира, — май беше някой от посетителите.
— Именно. Членовете на клуба не ме признават, защото не се увличам по чистотата на породата, не се занимавам със селектиране и не се интересувам от изложби. Обичам котките заради самите тях, на мен една изоставена от стопанина си бездомна котка ми е по-скъпа от най-породистата, защото е нещастна и се нуждае от помощ. Хората от клуба не разбират това, смятат ме за шарлатанин. И после, има още един нюанс. Човекът, който развъжда животни, трябва да продаде котенцето, така че говори на купувача на изложбата какво ли не. Някои хора са си патили от това — купуват котка, която са им продали като безпроблемна, спокойна и всеядна, а след месец става ясно, че тя не яде това, не яде онова, а иска всеки ден сурово месо, пълни къщата с косми, трябва да й се правят ваксинации, да се вземат мерки при разгонването, да се пазят цветята, да не се отварят прозорецът и балконската врата, а в жилището е задушно и горещо, трябва да се поставят мрежи или да се харчат луди пари за климатик… С една дума, грижите и главоболията са повече от удоволствието. Аз редовно ходя на тази изложба и на два пъти се е случвало продавач да разговаря с купувач в мое присъствие. Аз слушам отстрани, после каня този купувач навън и му обяснявам всичко, както си е, та той да знае какво го чака и да купува котето с отворени очи. Този купувач си записва телефона ми, в случай че му възникнат още въпроси, после го предава на някого и така сега моят номер върви от ръка на ръка. Постоянните посетители, които не купуват, а само гледат, ме познават и ме препоръчват на начинаещите. Та такава ми ти история. Е, какво, ще пием ли чай?
Те отидоха в другата стая, по-просторна и подредена, макар и обзаведена със същите стари мебели от петдесетте години. Докато малката стая, от която излязоха току-що, повече напомняше кабинет с книжни рафтове, другата приличаше на истински хол с големия старинен полилей, висящ над кръглата маса в средата, и портретите и снимките по стените.
— Запознайте се, това е майка ми.
— Елена — приветливо каза стройната блондинка и подаде ръка на Михаил.
— Много ми е приятно, аз съм Михаил, а това е Ирина, моята годеница.
Ира му хвърли уплашен поглед, после не се сдържа и прихна.
— Ама моля ви, не се смущавайте — весело каза Елена, — и Саньока има годеница. Сега това не е модерно, сега първо се запознават, а после се женят или веднага, или никога — и в единия, и в другия случай момичето няма време да стане годеница. А вашата сватба кога ще бъде? Скоро ли?
— Скоро — бързо отговори Доценко. — Ето, ще настаним котките на Серафима и после — право в гражданското. Нали, Ириша?
Ира зашеметено мълчеше и Михаил отначало си помисли, че е направил грешка: не биваше да говори пред чужди хора за тези неща и да ги представя за решени. Но после видя, че Ира изобщо не се е обидила, и се успокои. Така дори стана по-добре. Сам сигурно още дълго щеше да събира мислите си за официално предложение, а така всичко се получи леко и непринудено.
Покрай чая разговорът течеше плавно, Михаил без усилия успяваше да го насочи в нужното му русло, още повече че основна тема, така или иначе, трябваше да бъдат котките на Серафима, а значи и самата Серафима Антоновна. Не биваше нищо да си записва и трябваше да се напряга, за да запомня имена, фамилии, адреси, та утре сутринта да започне да наблюдава хората, които са знаели за наследството на Фирсова. „Ама че съм глупак — каза си няколко пъти Доценко, — ако знаех как ще потръгнат нещата, щях да си взема диктофона“.
Каменская
Вкъщи на компютъра тя провери всички данни за четиримата, които бе подбрала през деня. Да, паметта й не я бе подвела — всички те бяха сега на свобода, двамата вече бяха освободени, а другите двама тя така и не бе успяла да закара до подсъдимата скамейка. И четиримата са били регистрирани някога в Москва, за сегашното им местопребиваване данните бяха непълни, просто не бе възниквала необходимост да се проверяват. Дълбоко в душата си Настя не вярваше, че някой от тях може да се окаже Шегаджията — твърде добре си спомняше всекиго от тази четворка и знаеше, че по особености на мисленето и характера си те, разбира се, бяха напълно способни да замислят и осъществят такава сложна гадост с много ходове, но същите тези особености на характерите им говореха, че е изключително малко вероятно да пожелаят да й отмъщават или да си разчистват сметките с нея. Всички те бяха разумни хора, с добър интелект, всички разбираха, че Настя си върши работата и в процеса на тази работа не е направила по отношение на тях нищо, което не биха заслужили. Не, тя не вярваше, че е някой от тях. И затова не се бе захванала да ги проверява, когато Гордеев първия път й нареди да го направи. Но след повторната заповед вече не можеше да не го стори. Какво пък, машината бе задействана, започнаха да ги разработват. Да видим какво ще излезе.