Отговорът дойде от само себе си и беше толкова зашеметяващ, че не й се искаше да повярва в него. Шегаджията иска да я сплаши. Думите му, че се приближава, не са празни приказки. Ще има още две убийства — заради гнева и завистта, а после той ще убие и нея. Заради леността й. Та нали тя самата, идиотка такава, спомена за този свой недостатък в пряк ефир. Разбира се, в Библията ставаше дума за съвсем друг грях, греха на безделието, а никой не би могъл да нарече Настя Каменская безделница. Виж, че е ленива, две мнения няма, а Шегаджията вече показа, че няма намерение твърдо да следва духа на Библията, напълно са му достатъчни буквите. Та нали Генадий Лукин не е бил чревоугодник, а е умрял именно заради това, поточно, за да демонстрира този грях.
Оставаха само три убийства, две от които Настя ще види. А третото — вече не.
Обзе я такъв ужас, че тя скочи и запали всички лампи в жилището, дори в банята и в тоалетната. Незнайно защо й се струваше, че ако е много светло, страхът ще си отиде. Дано поне Льошка си дойде по-скоро, но днес той ще закъснее, още сутринта я предупреди. „Трябва да изгледам филма — каза си тя, — това ще ме разсее. И после, може да намеря в него някоя и друга идея“.
Настя постави касетата във видеото и седна във фотьойла, като се уви с топло карирано одеяло. Филмът „Седем“ й направи странно впечатление, сигурно защото тя не можеше и не можеше да погледне собствения си живот отстрани, да го види просто като художествено произведение. Каквото и да ставаше на екрана, тя го сравняваше с престъпленията на Шегаджията и със своите и на колегите си действия. Финалът на филма я удари като че с чук по главата: последната жертва на маниака беше самият той. Със собствените си действия той умишлено провокира полицая, като уби неговата млада бременна съпруга: убий ме, каза той, защото моят грях е завистта — аз завиждах на теб и на живота, който водиш. Какво пък, щом във филма седма жертва стана не страничен човек, а лице, „включено“ в ситуацията, напълно логично е във веригата от престъпления на Шегаджията седма жертва също да стане не някой от улицата, случайно намерен от убиеца, като например Лишея, а „включен“ човек. Кой е включен в процеса на търсенето на убиеца? Самият убиец и оперативните работници. Вариантът с убиеца е използван във филма. А в живота ролята на седмата жертва е подготвена за някого от служителите на милицията. За някого… Няма какво да се преструва, че това не я засяга. Не за някого, а за нея, за Настя.
Всичко съвпада. Шегаджията й обясни позицията си пределно ясно.
Глава 16.
Петата жертва
Това няма край. И няма да има. Докога ще мога да живея с чувството на вина? Лекарят се старае с всички сили, занимава се с мен по два часа всеки ден, аз му кимам в отговор, придавам на лицето си някакво подобие на усмивка и се преструвам, че се вслушвам в неговите съвети. Но не му вярвам. Не вярвам, че може да се живее така, както живея аз. Не вярвам, че човек може да се примири с това, което се случи.
Смятат ме за луда. И то защо? Защото исках да се самоубия. Исках да си отида от живота тихо, незабележимо, защото не можех повече да понасям чувството за вина. Спасиха ме. Защо? Молила ли съм ги? Защо го направиха? А сега ме смятат за луда. Лекарят надълго и нашироко ми обяснява, че у здравия човек е силно развит инстинктът за самосъхранение, който го кара да оцелява каквото и да се случва. Ако този инстинкт замлъкне, значи човекът е болен. О, господи, нима могат да ме разберат? Какво общо има тук инстинктът за самосъхранение? Всеки човек се стреми да облекчи собствените си страдания, да се избави от болката. Нима това е ненормално? Аз не мога повече да понасям тази болка. А те ме карат да я понасям. Да живея и да я понасям. Защо е нужно? Защо?
Не чувам нищо, освен крясъка: „Чие е това дете?!!!“ Защо аз не чух как синът ми вика за помощ? Как допусна, Господи, да не чуя гласчето му? Защо ми запуши ушите и отклони погледа ми? Насилвам се да си спомня, затварям очи и извиквам в паметта си онзи страшен ден, онзи красив слънчев ден на южния бряг на Испания. С момченцето ми отидохме там за две седмици, мъжът ми ни изпрати сами, трябваше да дойде пет дни по-късно. Сякаш се озовах в друг свят, приказен и великолепен, нереален и зашеметяващ. За пръв път почивах в чужбина, преди това не бях виждала нищо друго, освен шестстотинте квадрата на нашата вила, мръсната краймосковска рекичка и когато имахме повече късмет — Черно море, мътно и облепващо тялото с фасове и огризки от ябълки или пък ледено и гъмжащо от медузи.