Омъжих се съвсем млада, полакомих се за парите и импозантната външност на мъжа ми. Бях четвъртата му съпруга, хората ме съветваха, предупреждаваха ме, че нищо добро няма да излезе от този брак, но аз не слушах никого, струваше ми се, че съм вече достатъчно зряла и умна, за да се оправям сама в живота. Ухажването беше кратко и стремително, цветята — с цели наръчи, шампанското — с литри, украшенията — с шепи. Естествено мъжът ми направи всичко възможно да регистрираме брака си само за седмица. Той веднага ме накара да напусна работа и да си остана вкъщи. Почти веднага забременях, мъжът ми пърхаше над мен, размахваше криле — витамини, лекарско наблюдение, режим, диета, разходки. После се роди детето. Синът ни.
Почти не излизах от къщи. За домакинството мъжът ми нае домашна помощница — тя пазаруваше, переше, готвеше, чистеше огромния ни апартамент. Понякога ми нареждаха да се облека, да си направя прическа, да се накича с украшения. Извеждаха ме сред обществото. На приеми или на банкети по случай приключването на преговори. Вземаха ме горе-долу така, както човек взема със себе си златна табакера. Имах чувството, че ме обличат, както човек облича преди излизане официален костюм или пък си слага златен часовник. Мъжете ми обръщаха внимание, но на мен ми беше строго забранено дори не просто да кокетнича, а и да разговарям с тях, разбира се, ако не ставаше дума за общ разговор между няколко души. В общ разговор ми разрешаваха да участвам. Веднъж си позволих да танцувам с някакъв мъж, след което съпругът ми вдигна ужасен скандал. Не, той не ревнуваше, той дори не можеше да допусне мисълта, че ще го заменя с друг. Но за него беше важно никой — разбирате ли, никой! — да не си помисли, че флиртувам. Той смяташе, че това хвърля сянка върху него и го превръща в очите на околните едва ли не в рогоносец.
Ето така живях пет години. И изведнъж — какво щастие! — заминаваме на курорт. Естествено от самото начало не се предвиждаше да заминем поотделно, трябваше да летим всички заедно, но буквално вечерта преди заминаването се разбра, че на мъжа ми не му достигат дни във визата. Той имаше едногодишна многократна виза за Шенгенската зона със срок на пребиваване от три месеца, много пъти беше ходил в чужбина и се бе объркал в сметките. Беше сигурен, че му остават петнайсет дни, точно колкото му бяха нужни за курорта. В деня преди заминаването започнахме да подготвяме багажа и документите и той реши още веднъж да провери датите на влизането и излизането от Испания, за да преброи дните отново. И тогава се разбра, че му остават не петнайсет, а само осем дни. И се получи така, че ние със сина ми отлетяхме сами, а той трябваше да се присъедини към нас за останалите осем дни.
Аз се озовах в Испания. Сама. Без надзирател. Облечена в невероятни дрешки, подстригана в най-скъпия салон, с бански костюми, които струват колкото вечерна рокля от Живанши. Млада, неопитна, жадна за впечатления, дълго тъгувала по обикновено женско кокетство, по мъжко внимание. Искаше ми се да ме харесват, да ме забелязват, да флиртуват с мен. Нямах намерение да изневерявам на мъжа си, бях напълно доволна от сексуалния живот в семейството си и не мечтаех за нищо повече. Но нали за да се чувстваш жена, не е достатъчно само да знаеш, че съпругът ти те желае.
Зави ми се свят. Вечерта с поредния си ухажор седях в един бар на крайбрежната улица. Свиреше музика, ние танцувахме, пиехме някакъв вкусен свеж коктейл, той нежно ме галеше по ръката и надничаше в очите ми и на мен ми се искаше тази приказка никога да не свършва. На другия ден трябваше да пристигне мъжът ми и аз разбирах, че това е последната вечер от моята свобода. Може би пих прекалено много. Може би музиката беше прекалено силна. Може би прекалено се бях увлякла… Не знам какво се случи. Не знам как се случи. Нищо не виждах и не чувах, нищо не помнех и не мислех, освен за това, че има истински нормален красив живот, който съдбата ми е подарила за пет дни, а по-нататък отново ще бъда в затвор. В клетка, макар и златна.
„Чие е това дете?!!!“
Този вик и досега звучи в ушите ми. Защо не бях забелязала как момченцето ми е избягало от бара и е слязло на плажа? Защо не бях усетила това? Защо не бях чула как то вика за помощ? Забелязал го беше някой от посетителите на бара и се бе развикал. Вцепених се. Мъжете се втурнаха към морето. Но закъсняха.