На другия ден пристигна мъжът ми. Той оформи всички документи, взехме тялото на сина ни и се върнахме в Москва. През цялото време той разговаря с мен само веднъж. Попита ме как се е случило. После, знам, е намерил хора, които същата вечер са били в бара, и ги е разпитвал. Досещам се какво са му разказали. Оттогава той се затвори в себе си. Дори не се опитваше да сподели мъката ми. Сякаш само той загуби син, не и аз. Сякаш всичко това нямаше връзка с мен.
Мълча три месеца. После започна да говори. О, господи, по-добре да беше продължил да мълчи! Наричаше ме тъпа уличница, която е изгубила остатъците от срама си, щом е видяла чужди мъже. Обвиняваше ме във всички грехове. Нима самата аз не знаех, че съм виновна? Нима се самобичувах по-малко? Той не искаше да вижда колко ме боли. После разбрах, че е виждал, но е смятал, че тази болка не е достатъчна за мен. Искал е да ме боли още повече.
Опитах да се самоубия. Разрязах си вените. За нещастие домашната помощница дойде по-рано от обикновено. Спасиха ме. И ме натикаха в болница. Лекарите ме убеждаваха да се примиря, обясняваха ми, че моята смърт няма да промени нищо в този живот и няма да възкреси сина ми. Защо, защо не разбираха, че аз не се стремя да променям каквото и да било в живота си, той вече е такъв, какъвто стана. Просто не го искам. Нека той си тече без мен. Не мога повече да понасям тази болка.
В болницата ме държаха половин година. Всеки ден идваше мъжът ми, носеше ми храна, лекарства. И говореше. Аз се стараех да не чувам, но нищо не излизаше. След половин година ме изписаха. Натъпкаха ме с някакви препарати. Болката остана, никъде не изчезна. Все така не ми се живееше. Промени се само едно: разбрах, че нямам сили самостоятелно да прекратя всичко това. Половин година ме лекуваха с хипноза и накрая постигнаха своето. Сега няма да мога да сложа край на живота си по собствено желание.
Излизах навън и си мечтаех да ме прегази камион. Или да ме убие бандит. На няколко пъти се опитвах да изскоча на платното, стоях на тротоара и изчаквах момент, когато потокът коли ще бъде най-плътен, и в последната секунда разбирах, че няма да мога. Проклети да са тези хипнотизатори! Те не убиха болката ми, не убиха душата ми, а ме лишиха от възможността сама да избягам от непоносимото страдание.
Но днес ще дойде краят на това. Ще дойде съвсем скоро. Днес срещнах Него. Срещнах го случайно, на улицата. Той ме заговори, попита ме как съм. Усмихваше ми се с разбираща и съчувствена усмивка. Отговорих му, че се чувствам превъзходно.
— Разбирам ви — каза той. — Това беше глупав въпрос, жена във вашето положение едва ли чувства каквото и да било, освен една всепоглъщаща болка.
— Откъде знаете?
— Аз знам всичко. Нима още не сте разбрали?
И тогава всичко се изля от мен. Видях пред себе си човек, който е способен да ме разбере. Който няма намерение да ме обвинява. Говорех, говорех и не можех да се спра, струва ми се, че при това плачех, защото после открих в ръката си съвсем мокра носна кърпичка. С него вървяхме нанякъде, но аз не виждах накъде, беше ми все едно. Важното беше, че можех да говоря, без да се страхувам, че отново ще ме тикнат в лудницата.
— Искате ли да ви помогна? — попита той, когато аз най-сетне млъкнах.
— Искам.
Не го попитах какво има предвид и как смята да ми помогне, просто се нуждаех от помощ, нуждаех се отчаяно, бях готова да стоя на кръстовището и да крещя: „Убийте ме, хайде, нека някой да ме убие!!!“ Кой знае защо, бях сигурна, че той не е лекар и неговата помощ няма да се състои в лечение или поредното хипнотизиране. Повярвах му веднага, от първата минута, още щом видях очите му. Повярвах, че той знае всичко, защото… Защото той трябваше да знае всичко. Нямаше логично обяснение за това. Просто така го чувствах.
— И сте готова да тръгнете с мен?
— Да.
— И не ме питате закъде?
— Все ми е едно. Искам да ми помогнете.
— И можете да тръгнете с мен веднага?
— Когато и да е. В момента или утре…
— А кога е по-добре за вас?
— Най-добре — веднага. Не мога да търпя повече. Няма да го понеса.
Той ме погледна внимателно и леко ме погали по бузата.
— Да, вие сте напълно готова. Сега го виждам. Какво пък, да вървим.
И ето че пътуваме. Не знам къде ме води той, но знам, че скоро ще настъпи краят. Олеква ми, болката сякаш се притъпява, аз разбирам, че ми остава да търпя съвсем малко. Съвсем малко.