Убиецът
И тъй, аз престанах да се страхувам от смъртта. И после какво? Когато живееш в гората, можеш да заставиш себе си да не се страхуваш от дивите зверове, но това изобщо не означава, че зверовете няма да те нападнат. Като изкорених от душата си страха от смъртта, аз реших само половината от задачата. Втората половина се състоеше в това да умра достойно.
Според моите тогавашни представи достойната смърт беше смърт в собственото легло или в добра болница, по възможност насън, за да не се мъчиш и да не разбираш какво става. Но това беше, тъй да се каже, теорията. Защото на практика всичко изглежда не съвсем така, както ти се иска. За да умреш „идеално“, трябва да нямаш никакви сериозни заболявания, освен слаба сърдечна дейност — тогава има реален шанс да си отидеш тихо в съня си в собственото си (в краен случай — в болнично) легло. Човек може да се стреми към това и съществува доста голяма вероятност да постигне желаното. Трябва да води здравословен начин на живот, да спортува, да не пие и пуши, да се храни разумно и да си оставя разтоварващи дни, да следи теглото си, редовно и добросъвестно да си прави профилактични прегледи в поликлиниката, без да се опитва да се отървава от лекарите с късичката фраза „нямам оплаквания“, а вместо това да им казва за всякакви прояви на физическо неблагополучие, та да улови навреме зараждащо се заболяване и да не го остави да се развие в хронично.
Това решение ми се видя просто и надеждно и няколко години аз свято изпълнявах всичко необходимо за неговото реализиране. Докато веднъж, след като честно се оплаках на лекаря от периодично появяващи се болки в стомаха, ме приеха в болница за гастроентерологични изследвания. Тези две седмици, прекарани в болничното легло, ми бяха достатъчни, за да внеса корекции в представите си за достоен финал на живота ми. Първо, разбрах, че не може да става и дума за смърт в болница. Дори в най-добрата болница. Аз не съм член на ръководството на страната и не мога да разчитам на действително добри условия, а всички останали варианти по никакъв начин не отговарят на понятието „достойна кончина“. Мръсни тоалетни, воня, мизерия, полупияни санитарки, неграмотни лекари, недостиг на лекарства, липса на медицинска апаратура, лежащи и разнасящи смрад болни от съседни легла и по коридорите, оскъдна и безвкусна храна — ето участта на тези, които са имали нещастието да се разболеят, без да са се докопали до върховете на властта. И на всичко отгоре — витаеща във въздуха аура от мъка, болка и страх. Вярно, аз не искам да кажа, че в болницата на военното ведомство беше именно така, не, обстановката там беше много по-прилична, но дори там се чувствах зле. Давах си сметка, че при този живот и тази смърт, които си бях планирал, ще умирам като престарял пенсионер и тогава ще ме сложат не тук, а в обикновена градска болница, на каквито бях се нагледал, когато се бе случвало да посещавам лекуващи се роднини и познати. Но най-важното — с очите си бях виждал болести, свързани със старостта. Представях си за миг, че може да се парализирам и тогава ще трябва да изнасят подлогата ми и онзи, който би го правил, ще се мръщи от отвращение и ще иска по-скоро да умра. Кой ще бъде той? Съпругата? Синът ми? Далечен роднина? Или пияна санитарка? Който и да е, не исках такъв край за себе си.
Ето защо следващият етап в борбата ми за достойна смърт беше идеята за евтаназия. Ако на мен, вече тежко болен и безпомощен, ми дадат възможност сам да взема решение да напусна живота и ми помогнат да го направя леко и безболезнено, такъв финал би ме задоволил напълно. Започнах да чета специална литература, прерових купчини вестници и списания, в които се повдигаше въпросът за евтаназията, и за свое прискърбие се убедих, че тази прекрасна идея няма да се възприеме в нашата страна. Искрено недоумявах: защо? Защо човек може да се хвърли от прозорец или под кола, да се обеси, удави или застреля, но не може да разчита да му направят безболезнена инжекция, от която да заспи и да не се събуди? Това е варварство! Да, когато човек още може да се движи самостоятелно, той решава съдбата си сам. Но ако е прикован към леглото, ако не само не може да излезе от къщи, но и да стане, защо е нужно да го обричат на мъчително и неопределено дълго угасване, при което той страда и физически, и морално, и причинява страдания на близките си?
Исках да имам гаранции за бърза и лека смърт в случай на внезапно заболяване, което би ме лишило от самостоятелност и би ме направило безпомощен и изцяло зависим от околните, на които ще бъда в тежест. Добре би било заболяването да се развива постепенно: тогава, предвиждайки наближаващата безпомощност, аз бих успял сам да взема и осъществя последното решение, но ако то ме удари внезапно, като инсулт например? Или ако ме блъсне кола и бъда прикован към леглото осакатен? Тогава ще трябва да разчитам на милостта на лекарите, а тази милост много има да я чакам…