Водата в чайника завря, Юра направи кафето и побутна към Настя чашка със затрогваща розичка, увита с небесносини листенца. Самият той пиеше от висока чаша, на която беше изобразен свирепо изглеждащ дог.
— Ти какво, по полов признак ли раздаваш съдините? — попита Настя, скептично разглеждайки картинката на чашата си. — На момичетата — розички, на момчетата — служебни кучета.
— Ако не я искаш, може да си ги разменим — парира я той. — За мен е без значение от каква чаша ще пия. Ти кога ще ходиш при Ларцев?
— Днес. Изпивам си кафето и тръгвам.
— Ще му предадеш ли поздрави от мен?
— Давай си поздравите, само че ги опаковай както трябва — пошегува се Настя.
Известно време мълчаливо пиха кафе. Коротков крадешком оглеждаше Настя, тя чувстваше погледа му, но не реагираше. Обикновено в такива ситуации започваше да се ядосва, защото не можеше да понася мълчанието, по време на което те оглеждат, но днес с учудване разбираше, че това ни най-малко не я засяга. Какво значение има? И да я разглежда, и да не я разглежда, пак ще получи още два чужди трупа, а после и трети, нейния. На мястото на острия страх, който бе преживяла, докато гледаше филма „Седем“, бе дошла някаква безчувственост, някакво ледено спокойствие. Настя знаеше колко е опасно това спокойствие, то притъпява вниманието и остротата на възприятието и човек в такова състояние често сам върви към собствената си смърт. Не защото я желае, а защото не вижда опасността, макар че би трябвало да я вижда.
— Ася, защо не искаш да те охраняват? — внезапно попита Коротков, сякаш прочел мислите й. — Ако си сигурна, че Шегаджията смята да те убие, ти се държиш чудовищно лекомислено.
— В неговия план фигурират други две убийства, за греха гняв и за греха завист. Когато ги извърши, тогава ще дойде време да ме охранявате. Знаеш ли — бавно изрече тя, като остави чашата, — струва ми се, че полудявам. Да знаеш, че ще загинат двама души, абсолютно невинни и нищо неподозиращи, и да нямаш възможност да ги спасиш — това е тежко бреме. Няма да го понеса. Този Шегаджия, кой знае защо, иска да ме убие, като предварително ме накара да загубя разсъдъка си от страх и от очакването на смъртта, и за целта му е нужно да унищожи известен брой хора. Замисли се само, Юра: за да ми отмъсти, той убива други хора. Ако погледнем тази картинка от друга страна, излиза, че аз съм направила нещо лошо, заради което ми се полага страшно отмъщение, и като резултат ще бъдат унищожени шест души. Четирима вече загинаха, на двама това предстои. Всичките тези шест смърти лежат на моята съвест. Ако не съм направила онова лошо нещо, заради което Шегаджията си разчиства сметките с мен, тези хора щяха да бъдат живи.
— Но нали ти никога не си вършила нищо, освен работата си. А всичко, което си направила като служебно задължение, е било правилно, защото такава е твоята работа, такъв е дългът ти — много сериозно отговори Коротков. — Държавата ти плаща заплата за това. А възможно ли е държавата официално да разрешава и да плаща заплата на хората, за да вършат нещо „лошо“, за каквото говориш ти? Престани да се самобичуваш, Ася, не бива така.
Тя седеше на стола и се люлееше, вперила невиждащи очи в края на поставения в ъгъла на стаята сейф.
— Не мога, Юра — промърмори тя едва чуто, — не мога да престана да се упреквам. Постоянно чувствам вината си.
— Глупости! — рязко я прекъсна той. — Такива са особеностите на нашата работа, нейните дефекти, ако щеш. Всички живеят така. И всички работят така. Не си мъти главата, по-добре върви при Ларцев, може той да ти каже нещо умно.
Настя знаеше, че Коротков изобщо не е безсърдечен или тъп, че прекрасно разбира всичко, което тя му каза. Но той й е началник и трябва да се държи като началник, а не като задушевен приятел, какъвто беше за нея от дълги години. Началникът няма право да се разчувства заедно с подчинените си, когато те са се скапали, той трябва да се престори на железния Феликс и да мобилизира личния състав за подвизи или в краен случай — за добросъвестна ежедневна работа.