— Ау, много си строг — каза тя полугласно и през смях. — Държиш момичето като в менгеме, не му даваш да въздъхне.
— Държа не нея, а тоя Никита — строго отговори Володя. — Инак тя е добро момиче, след онзи случай… е, ти разбираш за какво говоря, Надя добре запомни, че трябва да слуша баща си, той няма да й даде лош съвет. Ако баща й иска да я предпази от нещо, значи наистина съществува опасност и това не са празни приказки или глупави родителски страхове. Но Никита е нещо съвсем друго. Той е момче, има друго възпитание. Не мога да разчитам на него. Затова по-добре да са пред очите ми, отколкото да се шляят из парковете.
— Сигурен ли си, че това е правилно? — усъмни се Настя.
— Не ме интересува правилно ли е или не, за мен е важен резултатът. А резултатът е налице: Надя израсна като добро момиче, послушно, главата й не е пълна с разни глупости. Ти знаеш ли, че в техния клас повече от половината деца вземат наркотици? Хем това е най-обикновено училище, не е някакво специално за превъзпитаване на трудни деца. Щом изтърва Надюшка от влиянието си, веднага някой друг ще заеме мястото ми. Както знаеш от пословицата, свято място празно не остава. Е, разказвай своята страшна история.
— Донесох ти справката. — Настя бръкна в чантата си за папката.
— Остави справката, ще я прочета, когато си тръгнеш. А сега ми разкажи със свои думи и свои коментари. Ще включа диктофона, имаш ли нещо против?
И като улови учудения й поглед, Ларцев добави:
— Нали виждаш какво става с ръцете ми. Така се тресат, че не мога да държа писалка. Затова не записвам на хартия, а използвам диктофон.
„Това било значи — помисли си тя, — сега разбирам за какво му е била нужна нова касета. Горкият Володка!“
— След раняването ли стана така? — внимателно попита Настя.
— Това с ръцете ли? Да, след него. И ръцете ми треперят, и главата се тресе — като на грохнал старец. На моите четирийсет и пет приличам на сто и петнайсет годишен, нали? Побелял, сбръчкан… Красота!
Той разкърши рамене, протегна се и весело намигна на Настя.
— Знаеш ли какво й е хубавото на науката психология?
— Това, че помага да разберем хората.
— Нищо подобно, Настюха! Изобщо не помага да разбираме хората. Няма начин да разбереш друг човек — именно защото е друг, разсъждава по друг начин, чувства по друг начин, а ти се опитваш да го разбереш според своите мерки. Хубавото на психологията е, че ти позволява да разбереш самия себе си и да се избавиш от собствените си комплекси. Да приемеш ситуацията такава, каквато е, и да не откачаш, задето не е такава, каквато ти се иска на теб.
— Шегуваш ли се? — недоверчиво попита Настя.
— Аз ли? Естествено, че се шегувам — отвърна той през смях. — Но ако говорим сериозно… Разбира се, би ми се искало да бъда красив млад офицер, да направя успешна кариера в нашата детективска работа, да се издигна до полковник и началник, да бъда щастлив съпруг и баща на две деца и така нататък. А какво имам аз налице? Стар болен инвалид, изгонен от органите поради здравословното си състояние с чин майор, вдовец, изгубил жена си и едното си дете и едва не изгубил и Надюшка. Нещата не се подредиха така, както съм искал и мечтал. Буквално нищо не се подреди! А аз продължавам да водя нормален живот, работя и впрочем добре печеля, славя се като добър специалист, грижа се добре за дъщеря си. И знаеш ли кое е най-странното?
— Кое? — послушно попита тя.
Ларцев сниши гласа си до драматичен шепот и направи страшна физиономия:
— Най-странното е, че жените продължават да ме харесват. Нямам мира от тях. Като се погледна в огледалото, просто недоумявам: какво намират в мен? А като си спомня, че съм психолог, си задавам друг въпрос, правилния: за какво съм им аз? И намирам отговора на този въпрос лесно и просто. Добре, Настюха, това са лакърдии. Дай да говорим по същество.
Той включи диктофона и Настя започна да разказва. Говори дълго и през цялото време само веднъж посегна към папката: Володя я помоли да му покаже снимката на керамичната рибка с пластмасовата кукличка, пъхната в устата й. Всичко останало възпроизведе по памет. С крайчеца на ухото си дочу как хлопна входната врата, от антрето до тях достигна приглушен момчешки глас — значи Надя бе постъпила, както й каза баща й, и бе поканила приятеля си вкъщи. Ларцев я слушаше, без да се разсейва и без да показва с каквото и да било, че също чува звуците зад вратата. Настя вече почти бе привършила разказа си, когато звънна телефонът. Ларцев вдигна слушалката.