— Да, слушам… А, здрасти, Юрка! Радвам се, че те чувам. Донесе ми, донесе ми твоите поздрави, не ги е изгубила. — Той хвърли хитър поглед на Настя. — Да, разбира се.
Той й подаде слушалката.
— Тебе търсят. Коротков е.
Лошо предчувствие се размърда у нея. Нима пак се е случило нещо? Нима Шегаджията продължава да безчинства?
— Ася, вземи лист и молив, ще ти продиктувам нещо — чу в слушалката гласа на Юра.
— Ще го запомня — машинално отговори тя, като си пое дъх с облекчение. Май се размина. Засега нищо не се е случило.
— Няма да го запомниш. — Гласът на Коротков стана сърдит. — Направи каквото ти казах.
— Добре. — Притискайки слушалката с рамо към ухото си, тя посегна за лист и молив. — Диктувай, готова съм.
— Ен, о, ен, празно, си…
— Какво е това? — прекъсна го Настя. — Какви са тези глупости?
— Латински букви. Произнасям ги според английската азбука. Хайде пиши. Си, ар, и, ди, и, празно…
Настя автоматично записваше, като още от първите няколко букви разбра, че това отново е италиански текст. Значи все пак се е случило…
— … ар, ай, ти, ей, въпросителна. Записа ли?
— Да — с мъртвешки глас отговори тя.
— Какво се получи?
— Non crede, сага ma, che sarebbe ora d’ammettere la ma superorta?
— И какво означава това?
— „Не намираш ли, скъпа моя, че е дошло време да признаеш моето превъзходство?“ — преведе Настя. — Юра, откъде се взе това?
— Оттам — ядно тръсна Коротков. — Откъдето и всичко останало. Няма да миряса тоя идиот. Вие там скоро ли ще приключите?
— Да, вече разказах всичко на Володя, сега той ще мисли.
— Ще дойдеш ли с мен на местопроизшествието?
— Не.
— Както искаш, тогава ще се видим утре.
Тя и сама не разбираше защо отказа да отиде с Коротков на мястото, където бе намерен петият труп. Отказа инстинктивно, без да се замисля, отказа така, сякаш предварително бе решила, че няма да отиде, ако отново се случи нещо. Може би именно това е проявата на онова ледено спокойствие, което е толкова опасно и коварно? А може Шегаджията да е прав — наистина да е дошло време да признае неговото превъзходство, да престане да се мята в безплодни опити да го изчисли и намери, да се предаде, да отстъпи и тъпо да чака смъртта?
Глава 17.
Каменская
Тя имаше чувството, че всичко това вече се е случвало в някакъв друг живот, преди много векове. Че точно така е вървяла по дългите заплетени коридори на Останкинския телевизионен център, без да разбира къде я водят и как ще излезе после. А нали това наистина се бе случвало, само че не в друг живот, а само преди месец и половина, в средата на октомври. През този месец и половина Настя сякаш изживя цял един живот.
— Първо при гримьорите — каза й младата администраторка и отвори вратата на гримьорната.
Настя се намръщи. Настроението й никак не бе подходящо за гримиране.
— Задължително ли е? — попита тя.
Момичето я погледна учудено и неодобрително.
— Разбира се. Там осветлението… Нали не искате да изглеждате мъртвешки синкава. И лицето ви ще лъщи.
„По дяволите, нека съм синкава, нека да лъщи“ — помисли си Настя, но послушно влезе през отворената врата. Няма да настоява за нищо, пак добре, че ръководството на един от водещите телевизионни канали се съгласи да услужи на Управлението за криминални разследвания и прие да запише обръщението й. Разбраха се да пуснат записа в ефир три пъти — в седем вечерта, в десет и после в полунощ.
Тя седна, притвори очи и започна да си повтаря наум текста на обръщението. Отпускаха й само четирийсет секунди, за тези четирийсет секунди тя трябваше да успее да каже всичко, което смяташе за нужно, при това да се постарае да подейства на този изрод. Гримьорката полагаше фон дьо тен на лицето й, а Настя още се колебаеше как да се обърне към него — на „ти“ или на „ви“. Разбира се, би било по-правилно на „ви“ — щом ставаше дума за признаване на превъзходство, трябваше да демонстрира уважение към противника. От друга страна, в обръщението на „ти“ има нещо интимно, адресирано лично към близък човек. Може той да клъвне на това?