— Готово. — Гримьорката свали късата синтетична пелерина от раменете на Настя. — Можете да вървите в студиото.
В студиото я настаниха зад ниска масичка и прикрепиха микрофон към ревера на униформената й куртка. Това беше съвет от Ларцев — да излезе по телевизията с униформа. Всеки, който гледа това, трябва да разбере, че Настя е офицер от милицията, а не случаен човек, а самият Шегаджия, ако имат късмет да види обръщението, да оцени цялата сериозност на този акт. Тя говори не като частно лице, а като представител на държавна структура.
— Готова ли сте?
— Да.
— Когато светне червената лампичка, започвайте. И гледайте в камерата.
Лампичката светна и Настя заговори:
— Обръщам се към човека, който уби петима абсолютно невинни хора. Получих вашето послание. Не ми беше лесно да се реша на това обръщение, но аз признавам вашата правота. Признавам вашето превъзходство, вие наистина сте по-умен от мен, аз не съм в състояние да схвана вашата логика и да разбера вашия начин на действие. Вие сте необикновен човек. Предавам се. И ви моля само за едно: моля, не убивайте никого повече. Вече всичко ми доказахте и не е нужно да плащаме за това такава страшна цена. Знам, че смятате да убиете още двама. Моля ви, не ги лишавайте от живот. Благодаря ви, че ме изслушахте.
Червената лампичка угасна.
— Трийсет и пет секунди — каза режисьорът. — Ако искате, можем да повторим записа, ще имате възможност да добавите още една фраза.
— Не е нужно, казах каквото исках.
— Добре, ще излъчим това още днес. Люся ще ви изпрати. Ще направим въведението към обръщението ви, както се разбрахме, ще напомним ситуацията с телевизионния мост, ще се позовем на интервютата на Образцова, ще споменем вашата длъжност и звание.
— Благодаря.
Докато следваше администраторката Люся по дългите, зле осветени коридори към изхода, Настя отново се връщаше към изказването си и мислеше дали не направи грешка, като каза: „Знам, че смятате да убиете още двама. Моля ви, не ги лишавайте от живот“. По-правилно беше да каже: „Знам, че смятате да убиете още един човек, а после и мен. Моля ви, не ни лишавайте от живот“. Беше мислила за това вчера и днес преди записа, но бе решила, че щом признава неговото превъзходство, трябва да бъде достоверна. Щом казва, че той е по-умен, трябва да го покаже на дело. Че не се е сетила, че на нея е определена ролята на седма жертва. Нека Шегаджията смята, че тя не е толкова умна, че наистина не разбира и не схваща неговия замисъл. Може би това ще го накара да съжали поне шестия. Тези разсъждения й изглеждаха разумни, но сега тя отново започна да се съмнява. Правилно ли бе изградила изказването си? И изобщо беше ли права да захваща тази история с обръщението към Шегаджията по телевизията?
На улицата я чакаше Коротков. Не й се искаше да пътува с униформата в обществения транспорт и Юра бе предложил да я закара.
— Е, как стана? — попита той, когато Настя се качи в колата.
— Не знам. Довечера ще видим какво се е получило.
Тя запали цигара, пръстите й трепереха.
— Мислиш ли, че ще помогне?
— Не знам — повтори Настя. — Но нали трябва да се прави нещо. Юра, имаш ли познат нотариус?
— Нотариус ли? Трябва да помисля. За какво ти е?
— Искам да се консултирам относно завещанието.
Коротков леко намали скоростта и я изгледа смаяно.
— Какво завещание?
— Моето.
— Не те разбрах…
— Ако с мен се случи нещо… Искам да кажа, ако Шегаджията извърши замисленото докрай, не бих искала Льошка и родителите ми да имат проблеми с моето жилище. Знам, че е ужасно тягостна процедура, събиране на безброй документи, за да докажеш, че имаш право да наследиш и няма други наследници. И да чакаш шест месеца, докато се открие наследството. Ще се започнат разправии и със спестовната каса.
— Парите ти в спестовната каса ли са?
— Че къде другаде да бъдат? Ето, хонорарите на Льошка бяха в Инкомбанк, сега се късаме от яд. Знаеш ли кое е най-гадното? Той си откри сметка в Инкомбанк изобщо не заради по-високите лихвени проценти. Много по-лесно му беше да си държи парите в спестовната каса, защото тя има филиал в съседния блок. Откри си валутна сметка там, за да му превеждат хонорарите от чужбина, а парите ги няма и няма. Той изпрати запитване до Чикаго, защото оттам трябваше да му преведат двайсет и пет хиляди долара, а от Чикаго отговориха, че парите отдавна са преведени, и му изпратиха по факса копие на платежното нареждане. Льошка изтърча в спестовната каса, показал им платежното, а там свиват рамене — не знаем нищо, викат, трябва да търсите. И какво, мислиш, става? Минават още два месеца, от Чикаго му се обаждат и съобщават, че парите са се върнали при тях. Тоест някакъв гад от спестовната каса не е начислил парите на сметката на Льошка, а ги е въртял почти половин година, спечелил е от това, а после по „най-честния“ начин ги е върнал: видите ли, не можем да намерим бенефициента. Чистяков заряза тая спестовна каса и си откри сметка в Инкомбанк. И там парите постъпиха още на втория ден. Ето ти го сега резултата. — Тя въздъхна. — Хората вече не смеят и да се доближат до търговските банки. Пестим, колкото можем, събираме за плащането на данъците. Льошка има своя сметка, в Жуковски, аз — своя, в Москва.