— А защо са ви две? — не разбра Коротков.
— За да ни е по-удобно да внасяме. Който има време, той отива. И после, аз имам отделна сметка за плащане на комуналните услуги. Знаеш ли, много е удобно за забравяни като мен. Откриваш си сметка, влагаш пари в нея и поръчваш всеки месец да превеждат еди-колко си за жилището, еди-колко си за телефон, еди-колко си за електричество. Защото аз вечно забравям да платя навреме. Като нищо могат да ми изключат телефона, ако закъснея. Спомням си, че когато откривах тези сметки, там имаше и една бланка, на която можеш да напишеш на кого завещаваш влога си. Тогава само хвърлих един поглед и се засмях вътрешно — че нали, това не ме засяга. И не написах нищо. Глупаво съм постъпила. Трябва да прескоча да попитам как може да се оформи това. Имам и още един проблем със спестовната каса: там държа сейф. В него са подаръците от Льошка. Нали си спомняш, гривната с изумруди, обиците — изобщо всичко, което ми е подарявал. Ако ни оберат или избухне пожар, поне за тях да не берем грижа. Ако… е, нали разбираш за какво говоря, тогава Льошка няма да може да вземе тези неща от сейфа просто така. Всичко се прави със завещание.
Коротков спря колата до тротоара и се обърна към Настя:
— Ти сериозно ли го говориш всичко това?
— Абсолютно.
— И не те е срам?
— Защо трябва да ме е срам?
— Защото вярваш, че Шегаджията ще се докопа до теб, а ние няма да те защитим.
— Но той ще се докопа — спокойно възрази Настя. — Ако не му подейства това, което днес ще излъчат по телевизията, съвсем скоро ще имаме шести труп. Тогава вече и моят няма да закъснее. Защо спря? Да вървим.
— А, не, драга ми приятелко, никъде няма да вървим, докато не си поговорим и не се разберем. Ти какво, не вярваш ли, че ще те опазим?
Настя опита да се усмихне, погали Коротков по рамото.
— Юрочка, у теб сега говори началникът, който няма право да се съмнява в подчинените си и трябва да поддържа у тях увереност и сила на духа. Ти действаш напълно правилно. Но не е нужно да залъгваш точно мен, достатъчно е, че аз се самозалъгвах почти месец и половина. И после, цялата тази история със завещанието няма пряко отношение към Шегаджията и към твоята способност да организираш защитата ми. Шегаджията е само повод, подтик да помисля за възможността да умра. Изобщо не е задължително да стана седмата жертва на тази отрепка. Напълно достатъчно е да ме сгази кола, да ме удари ток, да се отровя от лоши консерви или да попадна при недобросъвестен зъболекар и да се заразя със СПИН. Всеки от нас може да умре във всеки един момент, Юра. Това е неприятна мисъл, ние я пропъждаме от съзнанието си, защото тя прави живота ни непоносим и го лишава от перспектива, но като пропъждаме мисълта, начинът, по който е подреден животът, не се променя. Той е такъв, разбираш ли? Човекът е крехко създание, организмът му може да бъде разрушен вследствие на много причини, такива ни е създала природата и никой от нас няма право да бъде сигурен, че ще доживее до дълбока старост. Защо хората смятат, че е прилично да мислят за завещание не по-рано от седемдесетгодишна възраст? А много хора не мислят за него и на деветдесет. Когато разбрах, че Шегаджията се кани да ме убие, очите ми сякаш се отвориха. Изведнъж ясно си представих, че наистина може скоро да умра. Може. Скоро. Да умра — повтори тя бавно, сякаш се вслушваше в думите си. — От една страна, трябва да се постарая да предотвратя това. Но от друга, трябва да направя всичко възможно, та моята смърт, ако все пак тя ме сполети, да причини на близките ми колкото може по-малко грижи и тревоги. Би било идеално да си купя и гробно място или ниша в колумбарий, та Льошка да не се занимава с това. Да знаеш случайно как се прави това?