Коротков седеше с посивяло лице и хлътнали очи. Той гледаше Настя с такъв ужас, сякаш пред него стоеше оживял покойник.
— Какви ги приказваш бе? — каза, като подбираше думите с усилие. — Поне чуваш ли се какви ги приказваш?
— Чувам се, Юрочка. Слухът ми е наред.
— Главата ти не е наред на теб! — избухна той. — Защо се погребваш? Съвсем ли откачи?!
— Юра — укорително проточи Настя и се усмихна, — пфу, колко грозно разговаряш с дама, и то със своя подчинена, употребяваш такива груби думи.
— Охо, и още какви ще употребя, ако не престанеш да откачаш! Ще те… Ще те… — Той се задавяше от ярост. — Ще те заключа у дома ти и никъде няма да те пусна, докато не заловим Шегаджията, разбра ли?
— А той ще взриви блока, от него може да се очаква — спокойно възрази тя.
— Ще поставим охрана около блока.
— Хайде бе! И кой ще ти го позволи? Аз да не съм министър на отбраната? Или президент на страната? И после, би могъл да забележиш, че нашият Шегаджия е човек твърде целеустремен и изобретателен. Знаеш ли какво ще направи той в отговор на твоята охрана? Ще понаблюдава блока, ще си хареса някой подходящ човечец, ще се запознае с него и ще го помоли срещу солидно заплащане да внесе във входа една чантичка. И ще му изпее при това такава песничка, че човекът нищо няма да заподозре. Твоята прехвалена охрана няма как да не пусне в блока негов обитател. Няма да преравя и чантите. Това е цялата история. Стига, Юра, достатъчно си ми чел морал на тема вечен живот, да вървим на работа.
Коротков запали колата и по целия път до „Петровка“ мрачно мълча.
Убиецът
Вторият път, който би позволил да избегна смъртта, която смятах за недостойна, беше гибел от ръката на враг. Не какъв да е враг, какъвто може да стане и някой престъпник, а истински враг, който се опитва да нанесе вреда на моята Родина. За друго може би не бих го казал, но Родината си аз умеех да обичам. На това ме научи баща ми, който е беззаветно предан на интересите на своята (и моята) страна и винаги е бил готов да й служи до последната си капка кръв. Самата дума „Родина“ беше свещена за мен, а фразата „ако Родината поиска“ изобщо не беше празен звук.
Още от дете слушах от баща си, че нашата страна е най-хубавата, най-справедливата, най-добрата и най-красивата и аз трябва да се гордея, че съм се родил и живея в нея, и да бъда щастлив, задето съдбата ми е подарила възможността да направя нещо по силите си за благото на своята Родина. И аз не изпитвах и най-малки съмнения в думите на баща си. Баба естествено не споделяше тези възгледи, но аз научих това едва когато станах голям. Виж, в детството и в младостта си нито веднъж не чух и дума за това, че страната, в която живеем, не е чак толкова добра и справедлива, както е прието да се смята според официалния морал. Единственият път, когато имах случай да се запозная с бабиното мнение по този въпрос, беше въпросният й разговор с баща ми, в който тя го молеше да промени местоработата си, да се премести в Москва и да бъде по-близо до сина си, тоест до мен. Но този разговор, първо, тя проведе в кабинета си насаме с татко и смяташе, че аз нищо не чувам, а второ — той не остави у мен и най-незначително впечатление за бабината антипатриотична позиция, защото основното в този подслушан от мен разговор беше информацията за татко. Тогава научих, че той изобщо не копае канали и не е хамалин, а е заслужил учен, който се занимава с разработване на нови видове въоръжение, и това изпълни моята десетгодишна момчешка душа с такава радост и гордост, че всичко останало мина покрай ушите ми. Баба, въпреки сложния си характер, беше човек несъмнено мъдър и ясно разбираше, че щом все пак се налага аз да живея в тази страна, не бива да пълни главата ми с мисли и чувства, които ще попречат на успешното ми адаптиране към омразната за старата дворянка действителност.
Адаптирането ми наистина беше успешно, дори повече от успешно. Аз искрено обичах Родината си и от все сърце исках да й бъда полезен. Въпреки всичко, въпреки смяната на властта и отмяната на старата система от морални ценности, въпреки икономическите и политическите перипетии, които явно поставяха под съмнение идеята, че „ние сме най-най“. Както казват англичаните: Му Motherland, rght or wrong. Права или не, но това е моята Родина. Аз я обичам и се гордея с нея. И никакви икономически или политически сътресения не могат да изкоренят или разклатят това ми твърдо убеждение.