— Имам да чакам поне четирийсет минути — съобщи Доценко, когато се върна при Сергей, който за всеки случай бе останал пред входа на магазина, та евентуално да не изпусне Ирочка. — Какво решаваш — ще си тръгваш ли, или ще останеш с мен?
— Ще остана — решително отговори Сергей, — хайде още да се поровим в подробностите. Само че тук е кучешки студ. Защо не влезем? А след четирийсет минути ще излезем.
— Прав си — съгласи се Михаил.
Първият етаж на магазина не ги въодушеви, там се продаваха облекло и обувки, а те не влизаха в плановете на Доценко за новогодишни подаръци. На втория етаж им се видя много по-интересно.
— Я виж какво нещице! — възхитено подсвирна Сергей и завъртя в ръцете си малката дървена круша, излъчваща екзотичен мирис. — За какво е това? Ухае невероятно!
— Нямам представа. Я дай да погледна.
Доценко посегна и взе ароматния предмет. Вдигна го до лицето си, вдиша няколко пъти и блажено се усмихна.
— Дааа, ароматът е супер. Девойче — извика той на продавачката, — какво е това?
Продавачката, която отдавна се бе простила с възрастта, на която е прилично да те наричат „девойче“, снизходително се усмихна. По лицето й с огромни букви беше изписано всичко, което тя мислеше за ей такива купувачи, които влизат в скъп магазин незнайно защо, без дори да имат представа какво се продава в него.
— Това са ароматни топчици за шкафове — поясни тя, загледана някъде настрани, сякаш двамата младежи й бяха абсолютно безинтересни, — поставяте ги на рафта с бельо и то се ароматизира.
— Ооо! — въодушеви се Михаил. — Това е страхотно! Виж, Серьога, тук има най-различни, сигурно и миризмата им е различна. Хубав подарък, нали?
С ентусиазма на избягали от час ученици те започнаха да ровят сред дървените форми с различни размери, изпълнили големи кошници, и да пробват ароматите им.
— Я помириши този…
— А този, ау, чуден е…
— За този пък… просто нямам думи…
Удовлетворени от своите одорологични експерименти, те продължиха към отдела, в който на щандове бяха подредени домакински съдове. Своята гениална мисъл за „последователната редица: трима бедни — двама богати — един по-различен“ Зарубин изказа в драматичния момент, когато Доценко разглеждаше големите бели чинии за супа с бледозелен релефен орнамент.
— Прекалено умен си за възрастта си, Серьога — поклати глава Михаил, докато разглеждаше чинията от всички страни, сякаш се опитваше да съзре в нея нещо необикновено. — Как мислиш, ако се оженя, такъв сервиз ще бъде ли подходящ за сватбен подарък?
— Зависи за коя ще се ожениш — разумно уточни Зарубин.
— За Ирка.
— Ако е за Ирка — става, тя е добра домакиня, ще го оцени.
— Добре тогава, ще го купя, като му дойде времето. Е, та като се върнем към нашия Шегаджия, ще отбележа между другото, че когато проучвахме петата покойница, изплува един любопитен факт. Светлана Ястребова половин година се е лекувала в психиатрична клиника заради опити за самоубийство. И лекарят, който я е наблюдавал след изписването, днес ми каза, че с усилията на медиците в процеса на лечението е била блокирана нейната способност да си причини вреда, камо ли да се самоубие. Но самият й стремеж да не живее повече така и не бил коригиран. Да ти го преведа ли на руски?
— Не съм чак толкова тъп — обидено избъбри Зарубин. — С други думи, тя не иска да живее, а не може да умре. Правилно ли те разбрах?
— Нали ти казах, твърде умен си за възрастта си — измънка Доценко. — А знаеш ли защо не е искала да живее?
Докато Доценко разказваше на Сергей горестната история на Светлана Ястребова, те успяха да огледат всички налични съдове и плавно преминаха в отдела с аксесоари за баня.
— Само погледни, Серьога, каква гъба! Да ти е жал да се къпеш с такава. Тя е направо за музей, а не да си я слагаш в банята. Та значи, приятелю мой Серьога, аз си поразмърдах мозъка и опитах да си представя как е станало така, че тази прилична във всяко отношение госпожа Светлана Ястребова е тръгнала незнайно накъде с непознат мъж? При това не е била пияна, съдебните медици не откриха никакви следи от алкохол. Леле, я виж какви пешкири!
— Абе зарежи сега пешкирите — ядоса се Зарубин, — дай да си говорим за работата.
Доценко остави кърпата и заразглежда четките с дървени дръжки.
— Хубаво нещо — каза одобрително. — А ти още имаш жълто на устата. Виж, когато намислиш да се жениш, тогава ще ме разбереш. Ще те видя как ще търчиш из магазините като луд. Да се върнем към мадам. Защо е тръгнала с Шегаджията? Отговаряй, момко.