— Защото са се познавали.
— Може. Други варианти?
Зарубин се замисли, като се стараеше да не се оглежда наоколо, защото великолепното изобилие от предмети за домашния бит отвличаше вниманието му и нахално го съблазняваше да помечтае за възможни и невъзможни неща. Например за собствена двуетажна къща…
— Освен това той трябва да е бил в течение на нейните проблеми. Знаел е как и за какво да разговаря с нея, знаел е, че не й се живее. Между другото, изобщо не е задължително тя да го е познавала. Дори най-вероятно той не е бил сред нейните познати, защото инак би било лесно да го открием. А той ни е предпазлив гражданин, не върши явни глупости.
— Нали ти казах, умен си — подкачи го Доценко. — Правилно, и аз имах такова чувство. А сега, Серьога, ето ти най-важния въпрос: откъде той може да е знаел всичко това? Отговаряй бързо, защото по моите сметки Ирка след три минути ще е вече долу.
— Да вървим тогава — въздъхна Зарубин. — Не е удобно да я караме да чака.
— Измъкваш се, а? Не знаеш отговора и затова се правиш на учтив? — не удържа злорадството си Доценко.
Зарубин го погледна бегло и се извърна. Те почти бегом слязоха с ескалатора на първия етаж и изскочиха навън. Ирина вече стоеше пред входа и тревожно оглеждаше сновящата по улицата тълпа.
— Ириша, тук сме! — извика я Михаил.
Ира се втурна към него и увисна на врата му.
— Ох, колко хубаво, Мишенка, страхувах се, че не си ме дочакал и си си тръгнал. Здравей, Серьожа.
— Здрасти. Е, аз ще се прибирам. А на теб, годенико, на сбогуване ще ти кажа: Шегаджията е знаел за нещастието на Ястребова, защото е бил там, когато то се е случило. Трагедията е станала пред очите на много хора и Светлана не е познавала лично повечето от тях. Освен това, годенико, приеми моя сватбен подарък: трагедията със сина на Ястребова е станала в Испания, а в Испания се говори на същия език, както в Мексико. Те поддържат търговски връзки и дори, мисля, много солидни. Позволете да целуна ръчицата ви, мадмоазел.
Ира, която нищо не разбираше, покорно му подаде ръката си и Зарубин я целуна доста елегантно. Помаха на Михаил, обърна се и се скри в навалицата.
Доценко, загледан подир него, поклати глава.
— Абе казах го аз — за възрастта си е много умен.
Ирина
— Ако обичаш, повтори отново какво е пишело в бележките — помоли Ира.
— Защо? — учуди се Михаил.
— Хайде де, много те моля.
— И пак не разбирам. Ти какво, да не си следовател? Ириша, с теб смятахме да се заемем с толкова приятна работа, да се разходим из интересен магазин, да изберем подаръци, а ти разваляш всичко. Допреди малко два часа си говорихме за това със Серьожка, а сега и ти искаш…
— Моля те! — твърдо повтори Ира.
— Е, добре — предаде се Доценко.
Той извади бележника си, прелисти го и прочете текстовете на бележките, оставени от Шегаджията при труповете на Казарян, Фирсова и Ястребова.
— Доволна ли си сега? — сърдито попита той и прибра бележника.
— Благодаря — кратко отговори Ира.
— Сега ми обясни защо поиска това.
Обясни… Мигар тя може да обясни? Той ще й се присмее, ще я нарече доморасъл Шерлок Холмс или недоразвита мис Марпъл. Именно така я наричаха Стасов и Татяна, когато миналата зима даде воля на своите страхове и подозрения. Как се превиваха от смях! Вярно, честно казано, и самата Ира се смееше с тях.
Тогава наистина се получи забавна история. За зимно време денем беше твърде топло, температурите на въздуха се вдигнаха над нулата, а вкъщи отопляваха така, сякаш навън беше поне минус петдесет. В жилището не можеше да се диша, а в новите стъклопакети, кой знае защо, не бяха предвидени отдушници. Ира беше отворила широко прозореца в кухнята, където при включена печка бе просто невъзможно да се стои, и готвеше. Внезапно силни гласове откъм апартамента на съседа привлякоха вниманието й. Чуваше се добре, явно съседът, с когото Ира още не се познаваше, също не беше издържал жегата и бе отворил прозореца.
— Как смеете! — гърмеше мъжки глас. — Как може да сте толкова нагъл, че да ми предлагате такова нещо!
Отговори му друг глас, също мъжки, но не толкова звучен, така че Ира не можа да различи думите.