— А защо не ми отворихте, когато ви звънях? Защото аз си помислих, че са ви… — Тя се запъна. — Е… че нещо ви се е случило.
— Бях сигурен, че този мерзавец се е върнал с някакъв друг подарък, затова не отворих. Отговорих ли на въпросите ви, мила?
— Ами кръвта? — все още с подозрение попита Ира. — Откъде беше тази кръв?
— Скъпа моя, когато животното е прясно одрано, е нормално от него да тече кръв. Така, разбирате ли, е наредила природата. Защото торбата отначало беше увита с полиетилен, но когато в яда си я запокитих на пода, полиетиленът се разви, а моят гостенин толкова се уплаши, че сметна за добре да не губи време да я увива и повлече трофея си с торбата, от която капеше кръв.
Тогава Ира се почувства неприятно от обръщението „скъпа моя“, но бързо забрави за това впечатление, защото изглеждаше в очите и на съседа, и на Стасов извънредно глупаво и мислите й бяха заети предимно с това. Докато пристигнат Настя и Коротков, ситуацията напълно се разясни, а когато дойде и Татяна, всички заедно със съседа вече седяха в апартамента на Стасов, весело се майтапеха с Ирочка и пиеха чай с нейните прочути пирожки. Именно тогава семейството се запозна с Андрей Тимофеевич.
Впоследствие съседът стана симпатичен на Ира и тя вече не обръщаше внимание на обръщенията му „миличка“ или „скъпа“, свикна с тях. Добре де, човекът си има такъв навик, какво толкова. Има ли значение в края на краищата? В това няма нищо обидно, просто е малко необичайно.
Сега обаче тя разсъждаваше по съвсем друг начин. Там е работата, че човекът е свикнал да се обръща към хората така, толкова е свикнал, че сам не се чува и не забелязва какво говори. И какво пише.
Докато тя държеше Михаил под ръка и си бъбреше с него за приятни дреболии, една част от съзнанието й постоянно й повтаряше откъслеци от фразите, съдържащи се в бележките, оставени от убиеца:
„Приближавам се към теб, скъпа…“
„Как сте, скъпа?“
„Не намираш ли, скъпа…“
Глава 18.
Каменская
Май за пръв път в живота си Настя започна да се оглежда наоколо. Вероятността скоро да умре пробуди у нея интерес към всичко, което ставаше извън рамките на обичайната й любима работа. „Мен няма да ме има — мислеше си тя, крачейки бавно от зданието на «Петровка» към станцията на метрото «Чеховская», — а в кинотеатър «Пушкински» ще продължават да прожектират премиери на нови филми, в казиното всяка вечер ще идват любители на играта и всеки ден някой ще си тръгва оттук разорен, а друг — окрилен от неочаквания си късмет. И този магазин ще работи, в него ще получават нови и нови стоки, ще влизат нови и нови купувачи. Само че аз вече няма да видя тези стоки и няма да вляза да купувам“.
Обръщаше внимание на автомобилите, на елегантно облечените хора, на витрините на павилионите, у нея се пробуждаше жаждата да види и научи нещо, което не е виждала и не е знаела, защото довчера това не й е било интересно. Какво изпитва жена, когато влиза в скъп бутик да си избира нова рокля или бельо? Когато облича разкошната дреха и тръгва с мъжа си за нощен клуб? Когато разхожда кучето си? Когато пътува към вилата си и когато копае лехите там?
„Аз съм на трийсет и осем години — казваше си тя, докато пътуваше в метрото, — а какво съм видяла от този живот? Училище, университет, работа. Кабинети, трупове, лица на потърпевши, свидетели, престъпници. Метрото. Собственото ми жилище. Вече се примирих, че може би скоро ще умра, но ужасно ми е жал да умирам, без да съм видяла и почувствала маса неща, които са ми напълно достъпни, но които винаги съм отлагала «за после», защото съм си пестяла времето. Вярно, вече няма да успея да си почина из курортите край Маями, а и това не ми е по джоба, и в Лувъра няма да вляза, но пак има неща, за които може и да ми стигне времето. Например да изгледам няколко хубави спектакъла по театрите“.
Тя не подозираше, че изпитваните от нея чувства се наричат жажда за живот, само искаше поне отчасти да утоли тази жажда.
Когато се прибра, тя делово погледна часовника си — до идването на Чистяков оставаше половин час. Настя решително отвори гардероба. Боже мой, колко дрехи й бе надонесла майка й от своите безкрайни командировки в чужбина! И от цялото това изобилие тя бе използвала май само този сив костюм, когато се омъжваше, и тесния черен панталон — само веднъж. Всичко останало така си и виси като ненужно. Поне да успее да поноси едно-друго…