— Льош, да отидем да пийнем чай, а?
— Че защо пък само чай? — шеговито отговори той и стана от фотьойла. — Донесъл съм какво ли не. Но ще получиш всичко това само ако отмениш погребението си.
Тя понечи да каже нещо весело в отговор, но не успя. Като на пожар прогърмя звънецът на вратата. Някой натискаше копчето непрекъснато. Алексей погледна Настя въпросително.
— Очакваме ли някого?
— Аз — не — бързо отговори тя.
Чистяков тръгна да отвори.
— Аска вкъщи ли е? — чу тя познат глас.
В жилището нахълта запъхтяният Селуянов.
— Какви реакции обаче има тоя тип! — с усилие си пое дъх той. — В новините в седем за пръв път излъчиха твоето обръщение, а в десет вече получихме шестия труп.
Краката на Настя се подкосиха и тя се отпусна обратно на дивана.
— Как?… Вече?… — само това можа да изрече.
— Аха, вече. Професоре, моля ти се, налей ми водичка, че ще умра в движение. Асансьорът ви не работи, трябваше да тичам нагоре пеша. И защо дотърчах ли? Поднесъл ни е трупа тук наблизо, на „Байкалска“. Благодаря, професоре. — Той буквално изтръгна чашата от ръцете на Чистяков и я пресуши до дъно. — При трупа има бележчица, експертите веднага я грабнаха, но аз я преписах за теб. На, прочети я.
Николай подаде на Настя лист хартия, изписан с неговия едър, силно наклонен почерк.
— Цяло послание. Нещо се е разпуснал днес, виж колко много е писал. Днес изобщо е бил в настроение: и рибката, и кукличката, и парите за погребение — целият джентълменски комплект.
Настя се зачете в бележката.
„Ти си умна и проницателна, няма спор. Не си тщеславна, това ме радва. Харесва ми да работим с теб, скъпа. Следващия път ще се доближа до теб още повече. Това е последният ти шанс да ме погледнеш в очите. Ще ти стигнат ли интелектуалните способности, за да не го изтървеш? Постарай се, скъпа, инак ще съжаляваш“.
— Е, какво ще кажеш за това? — попита Селуянов, който вече бе успокоил дишането си.
— Я дай тук.
Чистяков взе бележката от Настя и бързо я прочете.
— Няма да кажем нищо добро — сухо отговори той.
— Чакай, Льоша — спря го Настя. — Кой е потърпевшият този път?
— Даун.
— Кой, кой?
— Младеж, страдащ от синдрома на Даун. На двайсет и шест години, живеел с хронично болната си майка, която първо го дала в специален интернат, а когато момчето пораснало, не го настанила в дом за инвалиди. Кой знае защо, искала да живее с нея. Между другото, тя прие смъртта му спокойно.
— Защо? — учуди се Чистяков. — Толкова ли е луда и не разбира какво се е случило?
— Абе не, изобщо не е луда — поясни Селуянов, — има хронични заболявания на сърцето, на бъбреците и някакви други… Просто хората със синдрома на Даун не живеят дълго, дори двайсет и шест години е твърде много за тях. Майката отдавна е била подготвена, че синът й може да умре всеки момент. И ето че той умира. Дори си мисля, че е изпитала известно облекчение — и без това е болна от главата до петите, а е трябвало да се грижи и за сина си. Откъде да вземе сили? Добре, хора, аз ще тичам обратно, там Олшански къса и хвърля, ръководи процеса. Едва го придумах да ме пусне за двайсет минути, за да ти донеса бележката. Утре в петнайсет нула нула нареди да се явиш при него.
— Между другото, утре е събота — недоволно отбеляза Алексей.
— Ха, пука му на него — махна с ръка Селуянов. — Затворете след мен. Чао!
Вечеряха мълчаливо, за половин час си размениха само две-три реплики от рода на: „Подай ми солта, ако обичаш“ или „Имаме ли майонеза?“. Настя се страхуваше да започне първа и се чудеше защо и Льоша не продумва. Когато приключиха с вечерята, тя изми чиниите, прибра донесените от мъжа й продукти в хладилника и безпомощно погледна Алексей.