— Сега разбрах — кимна Зарубин, който леко се засегна от забележката на Ксюша за тъпите милиционери. — И къде седеше?
Момичето сви рамене:
— Не обърнах внимание. За мен е важно клиентът да вземе храната и да я постави на табла, а не да я прибере в торбата си, и да занесе таблата до касата. Край, с това приключвам наблюдението си. Но според мен той се качи на втория етаж.
— Може би на първия е било препълнено?
— Не, при нас винаги е свободно. На втория етаж може да се пуши.
— Това е добре — усмихна се Зарубин. — Тогава и аз ще се кача там. Е, Ксюша, не се сбогувам, щом хапна, пак ще дойда при вас.
— Елате. Аз пък си помислих, че сте се обидили.
— Аз ли? — престорено се изненада Сергей. — Защо?
— Заради тъпите милиционери. Наистина ли не се обидихте?
— Обидих се.
— И въпреки това пак ще дойдете?
— Ксюша, скъпа, моите лични обиди са си моя лична работа. А при вас ще дойда служебно. Ясна ли ви е разликата?
— Добре, извинете, аз не с лошо. Просто тук ми е скучно до смърт, затова се заяждам с всички.
— Ама наистина ли с всички? — оживи се оперативният работник. — И с онзи ли, с немитите ръце?
— И с него — призна тя и леко се изчерви.
— И какво му казахте, интересно?
— Ами изтърсих нещо като как ще побере всичко това и че ще се пръсне, а ние тук нямаме конци подходящ номер, няма да има с какво да го зашием, че и с иглите ще е проблем… С една дума, нещо такова.
— Как реагира той?
— Никак. Дори ми се стори, че не разбра какво му говоря. Вдигна глава, изгледа ме и сякаш не ме чуваше.
— Може да е бил отнесен, дрогиран? — предположи Зарубин, макар да знаеше със сигурност, че Лишея не е вземал никакви наркотици, задоволявал се е с алкохол.
— Не, какво говорите, дрогираните аз ги разпознавам от десет метра, те са съвсем други. А този, с ръцете де, той сякаш се бе замислил за нещо, за нещо важно, сериозно, целият се беше вглъбил в себе си. Ау, ама защо още стоите с мен! Всичко ще ви изстине. Вървете да се нахраните, после ще си поговорим.
Сергей взе таблата, плати и се качи на втория етаж, където, както бе обещано, можеше да се пуши. Да, тук нямаше много хора — през петнайсетте минути, които той бе прекарал в приятен разговор със заядливата Ксюша, до щанда с ястията не бе спирал никой. Кризата от 17 август бе ударила болезнено по джоба гражданите и бе дала силен тласък на цените, които с такова ускорение се бяха втурнали напред и нагоре, че бяха забравили да се огледат наоколо. Цените в ресторанта явно не бяха за скромните пътешественици, принудени да прекарват времето между два влака по гарите. А онези, за които бяха достъпни, по никакъв начин не биха дошли тук, защото срещу същите пари биха могли да поседят в уютна прилична обстановка, вместо да се мъчат над лепкавите паянтови маси, седнали на коравите неудобни столчета.
Зарубин се настани до прозореца и бързо омете от пластмасовите чинийки спагетите „Болонезе“ и салатата, наречена „Скариден коктейл“. Трябваше да отбележи, че тук готвеха прекрасно и това донякъде примиряваше оперативния работник с мизерната обстановка. Значи именно тук, на една от тези маси, бездомникът с прякор Лишея бе осъществил своя предсмъртен гуляй. Разбира се, не е бил сам, неговият спътник също е седял тук, само че не е спрял пред щанда с храната заедно с бъдещата си жертва. Предпазлив е, гадът! Може да се е качил горе, да е изчакал Лишея да дойде с храната си, после да е слязъл и на спокойствие да си е избрал ястието. Или е помолил Лишея да донесе храна и за него. Или просто нищо не е ял, което е напълно вероятно, като се има предвид ситуацията. Този човек се е готвел да извърши убийство, тоест сигурно е бил напрегнат и нервен. В такова състояние обикновено хапката ти присяда на гърлото. Но ако той все пак е ял заедно с Лишея, тогава или замисълът за убийството се е зародил у него по-късно, или е закоравял престъпник, когото предстоящото лишаване на човека от живот не е трогвало и не е убило апетита му.