— Имате ли и други версии? Или сте се втренчили в тоя ваш Горшков и чакате ли, чакате?
Настя въздъхна. Нямаха други версии. По-точно, имаха, но някак неопределени. Да извършва тези убийства би могъл не само Горшков, а всеки друг човек, решил да си разчисти сметките със следователя Образцова или с оперативния работник Каменская. И Настя, и Татяна бяха работили по над десет години и хората, останали, меко казано, не съвсем удовлетворени от резултатите от общуването си с тях, наброяваха няколко десетки. Е, какво, сега да проверяват всички поголовно ли? Татяна си бе спомнила Александър Петрович Горшков като най-вероятен заподозрян заради маниерите му на откачен отмъстител. Нито тя самата, нито Настя си спомняха за някого другиго.
— Ясно — кимна Гордеев. — Отпуснали сте се, момичета. Започнали сте да си мислите за приятни неща, решили сте да стоварите всичко върху Горшков и да си почивате. Кога за последно си си напрягала мозъка?
— Миналата година — пошегува се Настя, — когато още работех при Заточни. Оттогава насам някак не ми се е случвало.
— Ами ето, личи си. Ти какво, наистина ли не знаеш кой може да ти има зъб? Срамота, момичето ми. Не ти прилича.
— Виктор Алексеевич — разпали се Настя, — разберете ме правилно, та това е чиста статистика. Ако всеки заловен престъпник след освобождаването си започваше да отмъщава на милиционери и следователи, всички ние нямаше да сме живи. Човекът, който е започнал всичко това, се различава по нещо от общата маса престъпници, затова се държи различно от останалите. И въпросът тук изобщо не е, че ми има зъб, а че мисленето му е различно, психиката му — също. Тия, дето носят зъби и камъни в пазвата си, са цял легион и целият тоя легион марширува в крак, а нашият изрод излиза от общия ритъм. Опитах се да си спомня някой такъв, особен… Сауляк се самоуби. Гал беше разстрелян. Арсен бе убит от собствения си помощник, който започна да го ревнува от мен. Тези тримата бяха личности, и то необикновени, неординарни, от тях бих могла да очаквам такава гадост. А всички останали са редови, обикновени типове, които с нищо не се отличават от другите. Не мога да си представя, че някой от тях…
— От теб не се иска да си представяш — сухо я прекъсна началникът, — още не си станала писател или кинорежисьор. От теб се иска делнична, постоянна детективска работа. Работа с информацията. Да я намираш, да я събираш, да я натрупваш, да я анализираш. Искаш да ти организирам на тая пейка курс за повишаване на квалификацията ли? Върви в кантората, вади от сейфа всичките си материали още от първия ти работен ден и се захващай. Утре по същото време те чакам с първите резултати. Гледай ги ти! Съвсем се разхайтихте веднага щом се поразболях. Коротков ще провали отдела, усещам го…
Когато излезе извън оградата, заобикаляща болничния парк, Настя видя Коротков да слиза от колата си.
— Защо си толкова кисела? — попита Юра. — Колобок ли те скастри?
Тя потрепери от пронизващия вятър и мълчаливо кимна.
— И на теб ще ти чете конско. Негова светлост не е в настроение.
— Нищо, ще му изляза насреща, не съм нежен като теб. Да ти кажа ли лошата новина, или по-добре утре?
— Да не би… трети? — тревожно попита Настя.
— Засега не. По-лошо е.
— Че какво по-лошо може да има?
— По-лошото е, че пак не знаем кого да търсим. Костя Олшански почерпил експертите с бутилка коняк, за да дадат по-бързо заключението си за почерка на Горшков и за пръстовите му отпечатъци. Е, и те му го дали.
— И какво?…
— Не е Горшков. Дори нищо подобно. Така че хайде, мисли, приятелко. Предположението на Татяна не се потвърди, с нейните подозрения се издънихме. Сега е твой ред.
„Ето на, така си и знаех! — отчаяно мислеше Настя, докато се напъхваше в претъпкания тролей, който се движеше към метростанция «Октябърское поле». — Не знам защо, но от самото начало чувствах, че няма да е Горшков. Много обичам Татяна, страхувам се за нея и се тревожа, но да се страхуваш за живота на друг човек не е съвсем същото, както да се страхуваш за своя. Ако всичко това не е насочено срещу Таня, значи е срещу мен. Господи, колко съм долна! Как не ме е срам да разсъждавам така! Излиза, че е по-добре да убият Таня? Не може да разсъждавам така, не може, не може! Таня има малко дете, тя е талантлива писателка, хората очакват книгите й, животът й е по-ценен от моя, аз трябва да се радвам, че убиецът не е Горшков. Трябва да се радвам, че убиецът се опитва да си разчисти сметките не с нея, а с мен, защото от моята смърт загубите ще са по-малки, аз няма да оставя деца сирачета. Трябва да се радвам… Но не мога. Страх ме е“.