— Ти трябва да учиш — казваше той. — За сина ни ще ни помогне баба, все още е много енергична. Ще го дадем на седмични ясли.
Но аз се заинатих и по никакъв начин не се съгласявах. Вече имаше закон, според който майките можеха да си гледат децата до тригодишната им възраст, без държавата да ги смята за тунеядки. До този момент бях научила достатъчно за съдбата на майка му, затова я използвах като аргумент.
— В яслите ще развалят детето — убеждавах го аз, — дори майка ти е разбирала това и се е уредила на работа по-близо до теб. Нали не искаш нашето дете да израсне болно и умствено недоразвито?
Разбира се, никак не вярвах в това, което говорех: и аз, и мъжът ми бяхме минали през ясли и те с нищо не ни бяха навредили, но се стараех да влагам в думите си колкото може повече убедителност, защото исках да си стоя вкъщи и да пера пелени. А не да уча в тоя тъп институт.
Карахме се с него около седмица, после Ландау неохотно отстъпи, като ме накара тържествено да обещая, че веднага щом синът ни навърши три години и тръгне на детска градина, аз ще се върна в института. Дотогава имаше много време и аз без колебание се съгласих.
През трите години, които отлетяха някак прекалено бързо, аз разбрах, че съм родена за домакиня. Харесваше ми да шетам из къщи, да готвя супи, да пека млинове, да шия дрехи на сина ни (онези, които се продаваха в магазина, беше срамота дори да ги докоснеш, камо ли да ги обличаш на любимото си чедо), да мия подовете и да бърша, застанала на стълбата, праха по рафтовете с книги, които се извисяваха чак до тавана. Бабата на мъжа ми скоро почина и аз останах пълноправна стопанка на огромния апартамент — доставяше ми безкрайно удоволствие да го лъскам и подреждам. Кой знае защо, Ландау не бе пожелал да се преместим в неговия двустаен апартамент и след сватбата ние живеехме с баба му, която не обичах твърде и която ме плашеше. Впрочем и старицата не ме обичаше много, така че след нейната кончина аз задишах по-свободно и реших, че ето, сега именно ще започне истинският живот. Нима можех аз, неграмотната хлапачка от комуналното жилище в Марина Рошча, дори да си мечтая някога да живея в такъв апартамент и да имам такъв съпруг! Понякога мечтите се сбъдват, но когато ти се случи нещо, което и през ум не ти е минавало да имаш, това вече…
По времето, когато синът ни навърши три години, Ландау, оправдавайки прякора си, стана кандидат на науките. Всички се прекланяха пред него, говореха, че го чака блестящо бъдеще, и го наричаха „надежда на съветската отбранителна промишленост“. Назначиха го на добра длъжност и му дадоха такава заплата, че аз можех никога вече да не работя. Но трябваше да работя, за да не ме осъдят за безделничество. Наложи се да се уредя като технически сътрудник на половин щат в най-близката до дома ни кантора, трябваше да печатам разни документи. И през ум не ми минаваше да работя на пълен работен ден: трябваше да си гледам дома и семейството. Съпругът ми реагира на моето тръгване на работа по неочакван начин.
— Нищо страшно — заяви покровителствено той, — това е само за месец-два. Ще поработиш до Нова година и после ще започне вторият семестър, ще учиш.
— Какъв втори семестър? — останах като гръмната аз.
Вече бях забравила напълно обещанията си за ученето, още повече че след онази кавга Ландау нито веднъж не се бе връщал към разговора за института.
— Вторият семестър в института. Вярно, ти напусна за майчинството през първия, но не е страшно, аз ще те подготвя, ще вземеш изпитите за първия семестър на трети курс, а от февруари, точно след зимната сесия, ще тръгнеш на лекции. Още утре иди в института и напиши молба да те възстановят като студентка. Не забравяй да си вземеш всички документи.
Направо загубих дар слово. Абе той да не е откачил? Не си спомнях почти нищо от наученото в института през първите две години, а той искаше да започна да уча направо от трети курс.
— Добре — с готовност се съгласи мъжът ми, — кандидатствай в друг институт или пък в същия си възстанови правата за първи курс. Ако те е страх от изпитите, изобщо не се притеснявай, аз ще те подготвя за всякакви изпити — ако щеш, по химия, ако щеш, по история, ако щеш, по чужд език. Само учи.
Беше толкова сериозен, че аз разбрах: работата е лоша. Няма да мина с разни извинения, той ще намери отговор за всичко. Нямах смелост да призная, че изобщо не ми се учи, и реших да отлагам, като подлъгвам моя гениален Ландау с обещания да отида където трябва и да направя каквото иска, така че от февруари да продължа да уча. Имаше време до февруари.