Но февруари дойде и когато разбра, че не съм възстановила студентските си права, избухна скандал. Той крещеше, аз плачех. Естествено и детето плачеше, защото не разбираше за какво се вдига целият този шум. Измолих си още една година. Измолих я, изплаках я. Той ми даде тази година и ме заплаши с всички небесни възмездия, ако отново си остана вкъщи.
Но и тази година свърши. Трябваше да набера смелост и честно да призная на съпруга си, че не искам да уча. Не искам. И няма да го направя за нищо на света. Искам да си стоя вкъщи, да работя на половин щат, щом законът го изисква, и да бъда просто съпруга и майка. Защо да не може? Кой е казал, че съм длъжна да имам висше образование?
— Аз го казах — отговори съпругът ми. — Аз не мога да имам просто съпруга, а на детето ми не му е нужна просто майка. Ти си длъжна да бъдеш достойна за нашето семейство, а в рода Данилевичи-Лисовски всички са имали добро образование и са били най-добри в професията си.
— Но защо аз трябва да бъда достойна за твоето семейство? — питах аз. — Твоето семейство е твое семейство, с всичките си мании, а аз съм си аз. Остави ме да живея собствения си живот. Не мога да приличам на твоята вманиачена баба, която знаеше безброй езици, дори старогръцки, който не е нужен никому. Затова пък съм добра в готвенето, умея да правя млинове, както не е умеела нито една жена в рода ти, можеш да ми повярваш.
Исках да обърна всичко на шега, но с всеки скандал това ставаше все по-трудно. В края на краищата Ландау ми обясни, че мога да бъда каквато си искам и да живея какъвто си искам живот, но ако държа да остана негова съпруга, съм длъжна да бъда достойна. И за неговия безсмъртен род, чиито корени лежали във времената на мамонтите и динозаврите, и за него самия като достоен представител на това семейство.
— Аз направих всичко, което зависеше от мен, за да бъда достоен за паметта на майка ми. И просто нямам право да живея в семейство, което не отговаря на изискванията на нашите традиции.
— Но нали майка ти е работила като лелка и възпитателю, изобщо не е била академик — все още опитвах да се съпротивлявам аз, — а ти не я смяташ за недостойна. Напротив, гордееш се с нея и искаш да бъдеш достоен за паметта й. Щом тя е можела да си позволи да живее така, защо и аз да не мога?
Мъжът ми стана целият морав и сви юмруци. Помислих си, че сега ще ме смачка като буболечка. Но той се сдържа.
— Да не си посмяла да се сравняваш с майка ми! Тя е завършила висше образование и е била готова да продължи научната си кариера, когато аз поотрасна. Тя обичаше професията си и мечтаеше да й посвети целия си живот и да стане първа и уникална в специалността си. Мама се усъвършенстваше в тази професия дори когато ме гледаше вкъщи и само благодарение на нея аз станах това, което съм. Тя не е виновна, че трябваше да умре, преди да доживее деня, когато ще може да ме пусне на далечно плаване. А ти си нещо съвсем друго. Ти изобщо не искаш да учиш, болна си от умствен мързел. Дори не искаш да мислиш, искаш да работиш само с ръцете си. В нашата страна няма уникални домакини. На мен не ми трябва такава съпруга. За последен път ти предлагам да помислиш и да решиш: или получаваш образование и сериозно упражняваш професията си, или се разделяме.
Стената се оказа непробиваема. Още хранех някакви надежди, че той или ще промени мнението си, или просто ще зареже опитите си да ме направи такава, каквато е искал, и ще приеме нещата каквито са. Но любимият ми съпруг започна планомерно да ме тормози. Не, не ме биеше или нещо подобно — той просто ми даваше да разбера, че не ме иска вкъщи.
Веднъж очаквахме гости. Както разбирам сега, по-правилно щеше да е, ако кажа „той очакваше“, но тогава още не бях прозряла и наивно смятах, че „очакваме“. Ландау беше вече доктор на науките и някакъв лауреат, така че на гости бяха поканени крупни дейци, професори, академици и началници. Прием по случай поредната титла на съпруга ми или на поредната награда. Естествено аз се развълнувах: как да ги приема, какво да приготвя, как да подредя трапезата, какво да облека, каква прическа да си направя. Това щеше да бъде първият толкова отговорен прием, откак живеехме заедно. Дори прелистих специални книги за коктейлите и как се поднасят. С една дума, бях готова да се скъсам от старание, но да не се посрамя.
Изобщо приготвих трапеза за чудо и приказ, нямаше да е срамно да поканим и американския президент. Започнах да си меря тоалетите и се разбра, че след раждането и домашните млинове не ми става нищо официално. Всички тоалети бяха шити по-рано, преди да се омъжа, а после ходех предимно с панталони и пуловери. Разбира се, маркови панталони, безумно скъпи, донесени от чужбина, но ги бях носила много — и по магазини, и на работа. И през ум не ми беше минавало да се тегля: бях сигурна, че щом цял живот съм спортувала, не съм заплашена от напълняване. Не че бях неприлично надебеляла, не — когато се гледах в огледалото, ми се струваше, че фигурата ми си е предишната. Да, обаче не — оказа се, че съм се поотпуснала, за окото незабелязано, но за роклята — дори много. Разстроих се ужасно и казвам на мъжа си: